Джош Малерман - Кутия за птици

Превръзката на очите.

При мисълта за превръзката и всичко, свързано с нея, Малори чува нещо като гръмка металическа експлозия.

Лодката се блъска в нещо. Малори незабавно проверява дали децата са добре.

Знае, че това е защитната мрежа. Активирали са алармата на Рик.

Малори, с разтуптяно сърце, без да е нужно да гребе повече, вдига глава към небето и крещи. От облекчение. От гняв. От всичко.

— Тук сме — вика силно. — Тук сме!

Чуват движение откъм бреговете. Нещо се движи бързо към тях.

Малори грабва веслата. Има чувството, че ръцете ѝ завинаги ще останат в това положение.

Докато се приготвя, нещо я докосва по ръката.

— Всичко е наред! — казва ѝ глас. — Казвам се Констанс. Спокойно. Аз съм от хората на Рик.

— Очите ти отворени ли са?

— Не. Нося превръзка.

Съзнанието на Малори се изпълва със смътно познати звуци.

Ето така звучи жена. Не е чувала друг женски глас, откакто Олимпия полудя.

— С мен са двете ми деца. Тримата сме.

— Деца ли? — внезапно се оживява Констанс. — Хвани ме за ръката, да ви свалим от лодката. Ще ви заведа в „Тъкър“.

— „Тъкър“ ли? — сепва се Малори.

— Да, ще ти покажа — там живеем. Нашият лагер.

Констанс помага на Малори да изведе първо децата.

Хванали са се здраво за ръце, докато Малори бива издърпана от лодката.

— Ще трябва да ме извиниш, задето нося оръжие — казва свенливо Констанс.

— Оръжие ли?

— Случвало се е алармата да бъде активирана от всякакви животни, сигурно си представяш. Ранена ли си? — пита Констанс.

— Да, ранена съм.

— Имаме лекарства. И лекари.

Устните на Малори се напукват болезнено, докато се усмихва по-широко откогато и да било през последните четири години.

— Лекарства?

— Да. Лекарства, сечива, хартия. Много неща.

Тръгват бавно. Ръката на Малори стиска рамото на Констанс. Не може да върви сама. Децата са се вкопчили в панталона на Малори, следват ги слепешката.

— Две деца — нежно казва Констанс. — Мога само да си представя през какво си минала днес.

Казва днес, но и двете са наясно, че има предвид години.

Изкачват се по хълм и тялото на Малори пулсира от болка. После теренът под краката им се променя внезапно. Бетон. Тротоар. Малори чува звънко почукване.

— Какво е това?

— Звукът ли? — пита Констанс. — Бастун за незрящи. Но вече не ни е нужен. Пристигнахме.

Малори чува енергично почукване по вратата.

Отваря се порта, която звучи като да е огромна и метална, след което Констанс ги въвежда.

Вратата се хлопва зад тях.

Малори помирисва неща, които не е помирисвала от години. Храна. Готвено. Талашит, сякаш нещо се строи. Не само помирисва, но и чува. Басовото боботене на машина. Няколко машини, които работят едновременно. Въздухът се усеща чист и свеж и звукът на разговорите отеква надалеч.

— Вече можете да отворите очи — казва кротко Констанс.

— Не! — вика Малори и стиска здраво Момчето и Момичето. — Не, деца! Първо аз.

Някой се приближава. Мъж.

— Мили боже — казва той. — Наистина ли си ти? Малори?

Тя разпознава монотонния, дрезгав глас. Преди години го чу на другия край на телефонната линия. В продължение на четири дълги години води спорове със себе си дали иска да го чуе пак, или не.

Рик.

Малори дърпа превръзката си и бавно отваря очи, примигва на ослепителната бяла светлина в комплекса.

Намират се в просторно фоайе, окъпано в светлина. Толкова е светло, че Малори едва успява да държи очите си отворени. Училището е огромно. С високи тавани със заоблени светлинни тела, които създават усещането, че си навън. До тавана стигат високи стени, осеяни с информационни табла. Работни маси. Витринни шкафове. Няма прозорци, но въздухът се усеща свеж и кристалночист, като навън. Подът е чист и хладен, коридорът е тухлен и много дълъг. Тя се извръща към Рик и щом вижда обруленото му лице, разбира.

Очите му са отворени, но не се спират на нищо конкретно. Полюшкват се в главата му, оцъклени и сивкави, изгубили блясъка си преди години. Кестенявата му коса е дълга и виси проскубана над ушите, край лявото око се вижда изсветлял белег. Той го попипва неспокойно, сякаш усетил погледа на Малори. Тя забелязва дървения му бастун, очукан и неудобен, пригоден от отчупен клон на дърво.

— Рик — казва тя и придърпва децата по-плътно зад себе си, — ти си сляп.

Рик кима.

— Да, Малори. Мнозина от нас са слепи. Но Констанс вижда толкова добре, колкото и ти. Изминахме дълъг път.

Малори бавно оглежда стените, опитва се да попие всичко. Изписани на ръка плакати бележат напредъка на тяхното възстановяване, листовки изреждат дневните задачи и графика за земеделски дейности, пречистване на водата и медицински прегледи, работата е разпределена.