Джош Малерман - Кутия за птици

Малори кима безмълвно. Въпреки кръвта, загубата, болката, тя разбира, че той трябва да се грижи за своята безопасност.

Аз съм единствената тук, която може да си отвори очите в момента, а в пазвата си нося две новородени, които тепърва ще трябва да опознават света, стаята мирише на пикня, кръв и смърт. Отвън нахлува въздух. Студено е и това означава, че прозорецът е счупен или вратата е отворена. Тъй опасно отворена. Така че всичко това звучи добре, Рик, наистина, но не съм сигурна, че мога да стигна дори до банята, камо ли да пропътувам по реката петдесет километра или колкото там каза.

— Малори, ще се чуем пак. Ще ти се обадя. Или можеш да дойдеш веднага?

— Не знам. Не знам кога бих могла да дойда.

— Добре.

— Но ти благодаря.

Това като че ли е най-искрената благодарност, която Малори е изричала някога.

— Ще ти се обадя след седмица, Малори.

— Добре.

— Малори?

— Да?

— Ако не се обадя, може да означава, че телефонните линии при нас са прекъснали. Или пък при теб. Просто ми се довери, като ти казвам, че можеш да ни намериш. Ела по всяко време. Ще бъдем тук.

— Добре — казва Малори.

Рик ѝ дава телефонния си номер. Малори, стиснала химикалката, записва насляпо номера върху страница от отворения телефонен указател.

— Довиждане, Малори.

— Довиждане.

Просто един обикновен, ежедневен телефонен разговор.

Малори затваря. После главата ѝ увисва и тя заплаква. Бебетата в пазвата ѝ помръдват. Тя плаче още двайсет минути, без прекъсване, накрая изпищява, чула драскане по вратата на избата. Виктор. Лае, за да го пуснат в къщата. Извадил с късмета да остане заключен долу. Може би Джулс, виждайки какво се случва, го е заключил.

След като върне одеялата по местата им и затвори вратите, тя ще обходи къщата сантиметър по сантиметър с метлата, за да провери за същества. Ще минат шест часа, преди да се почувства достатъчно сигурна, за да отвори очи, тогава ще види какво се е случило в къщата, докато тя е раждала.

Но преди това, със здраво стиснати очи, Малори ще стане и ще мине обратно през хола, докато се изкачи обратно по стълбите, чак до таванската стая.

И там ще стъпи върху трупа на Том.

Няма да знае, че е той, ще си помисли, че е чувал със захар, който се е изпречил пред крака ѝ, после ще коленичи пред кофата с вода и ще започне мъчителното измиване на себе си и децата.

Ще говори с Рик много пъти през следващите месеци. Но скоро телефонните линии ще спрат да работят.

Ще ѝ отнеме шест месеца, докато измие къщата от кръвта и се освободи от труповете. Ще намери Дон на кухненския под, устремен към зимника. Сякаш е летял нататък, луд, за да си иска здравия разум от Гари. Малори ще търси Гари. Навсякъде. Но така и няма да открие нито следа от него. Неизменно ще усеща присъствието му. Някъде там. Навън.

Повечето от съквартирантите ще бъдат погребани в полукръг около кладенеца в задния двор. Завинаги ще усеща неравните буци по земята, гробовете, които е изкопала и запълнила със завързани очи, всеки път, когато носи вода с кофите.

Том ще бъде погребан най-близо до къщата. На миниатюрната полянка, където води децата, със завързани очи, за да подишат чист въздух. Мястото, където се надява духът им да е най-свободен.

Ще минат четири години, преди да отговори положително на въпроса дали би могла да замине скоро за мястото, което Рик ѝ описа по телефона. Но сега тя просто мие. Сега просто мие бебетата. И бебетата плачат.

Записаният глас на Том продължава да повтаря едно и също.

Оставя съобщение.

„Шилингам“ 273… Казвам се Том… Казвам се Том. Сигурно си представяте какво облекчение изпитвам да се свържа с телефонния ви секретар…

Превръзката ѝ е все още на сантиметър от затворените ѝ очи.

Вдига ръка и поставя пръстите си върху черния плат. За миг двамата със съществото държат една и съща превръзка. Това същество или негови подобни някога ѝ отнеха Шанън, майка ѝ, баща ѝ, Том. Това същество или негови подобни откраднаха детството на децата ѝ.

В известен смисъл, Малори не се страхува. Те вече ѝ причиниха всичко, което биха могли да ѝ сторят.

— Не — казва, като дърпа плата. — Това си е мое.

За момент не се случва нищо. После нещо я докосва по лицето. Малори прави гримаса. Но това е само гънката, върнала се обратно на мястото си върху носа и слепоочията ѝ.

Ще трябва да отвориш очи.

Вярно е. Записаният глас на Том означава, че е пристигнала до мястото, където според Рик реката се разклонява. Той говори както някога, в хола на къщата, когато обичаше да казва: „Може би не искат да ни наранят. Може би са изненадани от това какво ни причиняват. Това е припокриване, Малори. Нашият свят и техният. Просто случайност. Може би изобщо не им е приятно да ни нараняват“.