Джош Малерман: Кутия за птици

— Том.

— Да. Той живее там, нали?

— Аз съм Малори.

— Добре ли си, Малори? Звучиш ми сломена.

Малори диша дълбоко. Има чувството, че никога повече няма да бъде добре.

— Да — отговаря. — Добре съм.

— В момента нямам много време. Би ли искала да се махнеш от мястото, където живееш в момента? Да дойдеш в по-сигурно убежище? Предполагам, че отговорът е положителен.

— Да.

— Ето какво трябва да направиш. Ако можеш, записвай. Имаш ли химикалка?

Малори казва, че има, и опипва за химикалката, която Том държи при телефонния указател. Бебетата плачат.

— Май при теб има бебе?

— Да.

— Предполагам, това е причината да търсиш по-сигурно място. Ето информацията, която ти е нужна, Малори. Тръгни по реката.

— Моля?

— По реката. Знаеш ли къде е?

— Д-да. Знам къде е. Точно зад къщата. На осемдесет метра от кладенеца, както са ми казвали.

— Добре. Придвижи се по реката. Много е опасно, но след като двамата с Том сте стигнали дотук, значи ще се справите. Видях местоположението ви на картата и изглежда, ще трябва да пропътувате около трийсет километра. Така, на едно място реката се разделя…

— Какво прави…?

— Извинявай. Сигурно говоря твърде бързо. Но те уверявам, че при нас ще си на по-сигурно място.

— В смисъл?

— Ами, първо, нямаме прозорци. Разполагаме с течаща вода. И сами си отглеждаме храната. Разчитаме единствено на себе си — доколкото това е възможно в днешните условия. Имаме много спални. Хубави са. Повечето от нас дори смятат, че сега живеем по-добре от преди.

— Колко сте?

— Сто и осем.

Всъщност можеше да ѝ каже произволно число. Включително безкрайност.

— Но нека първо ти обясня как да стигнеш дотук. Би било катастрофално, ако линията се разпадне, преди да си получила указанията.

— Добре.

— Реката ще се раздели на четири ръкава. На теб ти трябва вторият от дясно наляво. Така че не може просто да се придържаш към десния бряг и да разчиташ, че ще ни намериш. Малко е сложно. И ще се наложи да отвориш очи.

Малори бавно клати глава. Не.

Рик продължава.

— А ето как ще разбереш кога е дошъл моментът. Ще чуеш глас. Записан. Не можем да седим край реката всеки ден. Твърде опасно е. Затова инсталирахме говорител. Активира се при движение. Благодарение на такива устройства, следим изкъсо какво се случва в гората и реката околовръст. Щом говорителят се активира, записът ще върви в продължение на трийсет минути без прекъсване. Ще го чуеш. Повтаря се едно и също съобщение с дължина четирийсет секунди. Силно. Ясно. Чуеш ли го, ще трябва да отвориш очи.

— Благодаря ти, Рик. Но не мога да го направя.

В гласа ѝ се усеща тревожност. Съсипана е.

— Разбирам, че звучи стряскащо. Така е. Но точно в това е номерът, бих казал. Няма друг начин.

Малори понечва да затвори. Но Рик продължава.

— Толкова много неща се случват тук при нас. Напредваме с всеки изминал ден. Разбира се, още сме много далеч от постигането на целите си. Но се стараем.

Малори се разридава. Тези думи, това, което ѝ казва мъжът — надежда ли ѝ дава? Или е просто някаква по-дълбинна разновидност на невероятната безнадеждност, обзела я в момента?

— Ако направя това, което ми казваш — успява да промълви, — как ще ви намеря?

— След разклонението ли?

— Да.

— Имаме алармена система. Същата технология, която използвахме и за задвижването на записа, който ще чуеш. Щом тръгнеш по правилния ръкав, ще изминеш около сто метра. Тогава се активира уведомителна аларма. Спуска се преградна мрежа. Ще спреш в нея. И ние ще дойдем да видим какво е попаднало в мрежата.

Малори потръпва.

— Нима?

— Да. Май не ти се вярва много.

В главата ѝ нахлуват образи от стария свят, но каквото и да си мисли, неизбежно се чувства обвързана, пристегната с верига. Инстинктът ѝ показва, че каквото и да е това ново място — по-хубаво или по-лошо от сегашното — тя никога повече няма да бъде свободна.

— Колко сте там? — пита Рик.

Малори се заслушва в тишината на къщата. Прозорците са счупени. Вратата вероятно е отворена. Трябва да стане. Да я затвори. Да покрие прозорците. Но сякаш всичко това се случва на друг човек.

— Трима — казва с безжизнен глас. — Ако броят се промени…

— Не се притеснявай, Малори. Колкото и да дойдете, все е добре. Имаме достатъчно място за няколкостотин души и работим по разширяването. Просто тръгни веднага щом можеш.

— Рик, няма ли как да ми помогнеш? — Чува го как си поема дълбоко дъх.

— Съжалявам, Малори. Рискът е твърде голям. Имат нужда от мен тук. Знам, че звучи егоистично. Но се боя, че ще трябва сама да стигнеш до нас.