Бет Ревис - През Вселената

— Достъп отменен — съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. — Спускане на екрана.

Спускане на екрана? Какво значи това?

Над мен звездите блестят ярко.

И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече.

Мамка му. Мамка му!

Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо — Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго, освен огромния под, стените и вратите — нищо, което да ме защити от Космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство.

Ще умра.

Космосът ще ме засмуче.

Имплозия.

Смърт.

И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън — то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба.

Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.) Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад.

Обръщам се към тавана, към откритата Вселена.

Към смъртта.

Президентът го наричаше „въплъщение на американската мечта“.

Тате го наричаше „нечестивия съюз на бизнеса и правителството“.

Но всъщност беше просто отстъплението на Америка. Измъкване от кризата, за да се присъединим към Обмена на финансови ресурси. Многонационален съюз, който има една-единствена цел: печалби. Той финансира световното здравеопазване, за да може да монополизира ваксините. Подкрепя единната валута, за да прибира лихви в световен мащаб.

И предоставя средствата, необходими за изстрелването на първия междупланетен кораб с група подбрани учени и военни на борда му в търсене на нови природни ресурси — и съответно на повече печалби.

Шанс за родителите ми да осъществят мечтите си.

И моят най-страшен кошмар.

А аз имам опит с кошмарите, като се има предвид, че съм спала по-дълго, отколкото съм била жива.

Надявам се да е така. Ами ако това е само част от един дълъг сън, изсънуван в промеждутъка от време, след като Ед затвори вратата на камерата и преди Хасан да натисне бутона, за да ме замрази? Дали е така?

Това е някакъв особен вид сън. Никога не си напълно буден, само осъзнаваш какво се случва в едно напълно неподвижно тяло.

Сънищата се вмъкват и измъкват от спомените.

Единственото нещо, което ме спасява, за да не ме погълнат кошмарите, е надеждата, че сигурно след по-малко от сто години ще се събудя.

Не след сто години. Нека не са триста. Нито триста и една. Моля те, Господи, не толкова много.

Понякога усещането е, като че ли са изминали хиляда години, а понякога ми се струва, че съм спала само няколко мига. През повечето време съм в някакво странно състояние — полузаспала-полубудна. Така се чувствам, когато се опитвам да дремна за следобед и знам, че трябва да стана, но съзнанието ми започва да броди и съм сигурна, че повече няма да мога да заспя. Дори и да успея да се върна в съня за няколко минути, всъщност лежа будна със затворени очи.

Ами да. Криогенният сън е точно това.

Понякога си мисля, че нещо не е наред. Не трябва да съм чак толкова в съзнание. После разбирам, че съм била в съзнание само за миг, и докато го осмисля, вече съм в друг сън.

Най-често сънувам Земята Мисля си, че е така, защото не исках да я напускам.

Поле с цветя, мирис на пръст и дъжд. Лек бриз… не точно бриз, а спомен за бриз, спомен, превърнат в сън, който се отпитва да заглуши замразеното ми съзнание.