Бет Ревис - През Вселената

Преди да напълнят кутията с искрящата синя течност, татко вдигна ръка и ми подаде кутрето си. Аз го обгърнах с моето. Знаех, че така той ми обещаваше, че всичко ще бъде наред. И аз почти му повярвах…

Плачех толкова силно, когато пълнеха криогенната камера, че не можах да видя лицето му, докато течността го покриваше. После свалиха капака, тръшнаха вратата на моргата зад него и облаче от бяла пара се промъкна през цепнатините.

— Мога ли да го видя? — попитах.

Ед и Хасан се спогледаха. Хасан вдигна рамене. Ед дръпна отново ръчката на вратата и издърпа обратно прозрачната кутия за обувки.

А там беше тате. Полупрозрачната течност беше замръзнала и аз знаех, че така беше и с татко. Сложих ръка върху стъклото — така ми се искаше да мога да почувствам топлината му през леда, но бързо я дръпнах. Стъклото беше толкова студено, че направо ме опари. Зелени светлинки премигваха по малката електрическа кутийка, която Хасан бе поставил в горния кран на татковата криогенна тръба.

Онзи мъж под леда нямаше нищо общо с тате.

— Е — обърна се към мен Хасан, — ще се гмурнеш ли и ти, или ще зарежеш рано купона?

Той пъхна обратно ковчега на татко в малкия отвор на стената.

Когато вдигнах поглед към Ед, очите ми бяха пълни със сълзи, лицето му сякаш се размаза и той заприлича на циклоп.

— Аз…

Плъзнах поглед покрай цялото криогенно оборудване до изхода в другия край на помещението. Зад онази врата бяха леля и чичо, които обичах и щях да съм щастлива да живея с тях. А по-нататък зад тях беше Джейсън. Там бяха и Ребека, и Хедър, Робин и всичките ми приятели. И планините, цветята, небето. Земята. Зад онази врата беше Земята. И животът.

Очите ми се спряха отново на малките вратички в стената. Зад тях бяха мама и татко.

Плачех, докато се събличах. Първото момче, което ме бе видяло гола, беше Джейсън, и то само веднъж, в нощта, когато разбрах, че трябва да зарежа всичко на Земята, а всичко означаваше и Джейсън. Не ми харесваше мисълта, че последните, които щяха да ме видят гола на тази планета, бяха Ед и Хасан. Опитах се да се покрия с ръце, но Ед и Хасан ме накараха да ги сваля от себе си, за да ми сложат системите.

И, о, боже, беше по-лошо, отколкото изглеждаше при мама. О, боже, мили боже. Беше студено и в същото време изгарях отвътре. Чувствах как мускулите ми се напрягат, докато синята слуз влизаше в мен. Сърцето ми искаше да бие силно, да блъска в ребрата ми като любовник, който удря по вратата на любимата си, но синята гадост го караше да прави точно обратното и вместо да бие бързо туптуптуп , то правеше туп… туп… туп.

… туп…

… туп…

Ед дръпна широко клепачите ми. Кап! Студена жълта течност изпълни очите ми и ги запечата като с дъвка. Кап!

Сега бях сляпа.

Един от двамата, може би Хасан, ме потупа по брадичката и аз послушно отворих уста. Явно не беше достатъчно широко — тръбите се удариха в зъбите ми. Зинах още по-широко.

Тогава те започнаха да тъпчат силно тръбите надолу в гърлото ми. Сега не ми се сториха толкова еластични, колкото изглеждаха, усещах ги като мазна дръжка на метла, натикана дълбок в устата ми. Започнах да се давя, отново и отново. Усещах вкус на жлъчка и метал около пластмасата на тръбите.

— Преглътни ги! — извика Ед в ухото ми. — Просто се отпусни!

Лесно му беше на него.

Малко след като приключи всичко, стомахът ми сякаш пламна. Усещах как дърпат и изтеглят жиците вътре в мен и Хасан включи малката черна кутийка, този път на моята кутия за обувки.

Шум от влачене на нещо. Маркучът.

— Умът ми не го побира кой може да се запише за такова нещо — каза Хасан.

Мълчание.

Метален звук — отвориха маркуча. Студ — върху бедрата ми се плисна студена течност. Исках да вдигна ръце и да се покрия там , но тялото ми беше като вцепенено.

— Хал хабер си нямам — отвърна Ед. — Баш сега май нещата не са много розови тук. Нищо не е както трябва още от времето на първата рецесия, да не говорим за втората. Ония от Финансови обмен на ресурси трябваше да създадат повече работни места, нали така? А к’во стана? Само тази шибана работа, а и тя скоро ще свърши, като замразим всички.

Отново мълчание. Криогенната течност вече покриваше коленете ми и студът проникваше там, където тялото ми бе все още топло — сгъвката на коленете, под мишниците и гърдите ми.

— Не си струва да се жертва човек, не и за онова, което предлагат.

Ед изсумтя.

— И какво предлагат? Предлагат ти заплата до края на живота, цялата на един чек.