Бет Ревис - През Вселената

Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Той ми кимна окуражително.

Тате трябваше да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се доближа до мама. Онова там… не ми се искаше точно това да бъде последният ми спомен от нея. Жълти корички по очите, тръбички с жици, натъпкани в гърлото й, меко небесносиньо сияние, което пулсираше нагоре по вените й. Татко я целуна и мама се усмихна леко между тръбичките. Аз я потупах по рамото. То също беше студено. Тя избълбука нещо и аз се приведох към нея. Два звука, само два клокочещи и задавени звука. Аз й стиснах за ръката. Знаех, че думите, които се опитваше да ми каже през тръбите, бяха „обичам те“.

— Мамо — прошепнах, като галех тънката като хартия кожа.

Откакто станах на седем, се обръщах към нея само с „мамо“.

— Е, това е — каза Ед.

Тате ме хвана над лакътя и ме побутна леко. Аз се отдръпнах рязко. Той смени тактиката и ме хвана за рамото, завъртя ме към твърдите си, мускулести гърди в здрава прегръдка и този път не можах да се измъкна. Ед и Хасан вдигнаха нещо, което беше като болничен вариант на пожарен маркуч. Водата, изпъстрена със светлосини искри, започна да изпълва ковчега. Мама изпръхтя, когато тя стигна до носа й.

— Просто я вдишай — извика Ед през шума на нахлуващата вода. — Само се отпусни.

Поток от мехурчета се изстреля нагоре през синята течност и замъгли лицето й. Тя разтърси глава, не се оставяше на водата да я удави, но после се предаде. Течността я покри. Ед изключи маркуча и кръгчетата се заличиха. Водата утихна. Мама също утихна.

Ед и Хасан свалиха капака и затвориха ковчега на мама. После го избутаха към стената и чак когато затвориха вратичката след него, забелязах, че в стената имаше още много такива вратички, като в морга. Натиснаха дръжката надолу.

Струйка пара излезе със свистене през вратичката — процесът по замразяване завърши. Само преди секунда там беше мама, а в следващия момент се бе превърнала в нещо замразено и неподвижно. Щеше да е като умряла през следващите три века, дотогава, докато някой не отвори тази врата и не я събуди.

— Сега момичето ли е наред? — попита Ед.

Аз пристъпих напред, стиснала ръце в юмруци, за да не треперят.

— Не — каза тате.

Преди да дочакат отговора му, Ед и Хасан започнаха да приготвят друга кутия ковчег. Не им пукаше дали щях да съм аз, или той, те просто си вършеха работата.

— Какво? — обърнах се към татко.

— Аз ще съм следващият. Майка ти нямаше да се съгласи с това. Мислеше, че може да се измъкнеш и да не дойдеш с нас. Е, аз ти давам тази възможност. Аз ще съм следващият. После, ако решиш да се откажеш, ако решиш, че не искаш да те замразят, няма проблем. Казал съм на леля ти и чичо ти. Те чакат отвън, ще са там до 5 часа. След като ме замразят, ти можеш просто да си тръгнеш. Мама и аз няма да знаем, и то в продължение на векове, ще разберем чак когато се събудим. И ако ти решиш да живееш, вместо да те замразят, няма проблем.

— Ама, тате, аз…

— Не, не е честно да те въвличаме в това. По-лесно ще ти е да вземеш правилното решение, когато не си изправена срещу нас.

— Но аз ви обещах, обещах на мама.

Гласът ми секна.

Очите ми пареха болезнено и аз стиснах силно клепачи. Две горещи сълзи се стекоха надолу по лицето ми.

— Няма значение. Не можем да искаме от теб да спазиш едно такова обещание, твърде тежко е. Трябва сама да направиш избора — ако решиш да останеш тук, аз те разбирам. Давам ти шанс да си тръгнеш.

— Ама те нямат нужда от теб! Можеш да останеш тук с мен! Ти дори не си важен за мисията, за бога! Ти си военен, за бога! За какво ще им трябва военен анализатор на друга планета? Можеш да останеш тук, можеш да…

Тате поклати глава.

— … останеш с мен — довърших с шепот.

Нямаше смисъл да го моля да остане. Той беше взел решение. А онова, за военните, не беше съвсем вярно. Татко беше шести по ранг в командването и макар че това не го правеше точно главнокомандващ, все пак си беше доста важна клечка. Мама също беше важна, никой не беше по-добър от нея в генното инженерство. Щеше да им трябва за разработването на нови култури, които да се отглеждат на другата планета.

Аз бях единствената, от която нямаха нужда.

Татко отиде да се съблече зад завесата и когато излезе, Еди Хасан му подадоха една кърпа за ръце, за да се покрие, докато върви към криогенната камера. Когато легна, те я дръпнаха и аз си наложих да го гледам в лицето — и без това и двамата се чувствахме достатъчно зле. То излъчваше болка, за пръв път виждах подобно изражение на лицето на тате. Стомахът ми се сви от нарастващите страхове и съмнения. Гледах как му поставят системите. После как запечатват очите му. Опитах се да се изключа от това, което ставаше около мен, да сподавя вика от ужас, който кънтеше в съзнанието ми, и да запазя хладнокръвие. Тогава тате стисна ръката ми, веднъж, силно, докато набутваха тръбите надолу в гърлото му, и аз се сринах, отвътре и отвън.