Бет Ревис - През Вселената

— Дето не струва пукната пара на един кораб, който ще кацне след триста и една години.

Сърцето ми замря. Триста… и една? Не — не е вярно, точно триста години е. Не триста и една.

— Това са много пари, можеш да помогнеш на семейството си сигурно има значение.

— И какво е то? — попита Хасан.

— Ами за това, дали ще оцелееш, или не. Когато бяхме деца, беше друго. Не ми пука какво казва пресата, но онзи, финансовият закон няма да може да оправи такъв дълг.

За какво мрънкат тия там? На кой му пука за национален дълг и работни места? Я да чуя пак за онази допълнителна година!

— Във всеки случай има време човек да размисли — продължи Ед. — Да прецени възможностите. Защо ли забавят отново излитането?

Криогенната течност се плискаше покрай ушите ми и изпълваше ковчега. Вдигнах глава.

Забавяне? Какво забавяне? Опитах се да кажа нещо между тръбите, но те изпълваха устата ми, притискаха езика и заглушаваха думите ми.

— Хабер си нямам. Нещо заради горивото, някаква информация от сондите. Ама защо пък ни карат да спазваме графика за замразяване?

Криогенната течност се издигаше бързо. Завъртях глава, за да чуя с дясното ми ухо какво си говореха.

— Че на кой му пука? — попита Ед. — Не и на тях, те ще проспят всичко, така или иначе. Казват, че на кораба ще му трябват триста години, за да стигне до другата планета. Голяма работа, че щял да пътува още една година!

Помъчих се да седна. Мускулите ми бяха стегнати и бавни и аз се напрегнах цялата. Опитах се пак да говоря, но течността вече се плискаше върху лицето ми.

— Стой кротко. Отпусни се — извика силно Ед точно в лицето ми.

Аз заклатих с глава. Боже, те не разбираха ли? Една година си беше огромна разлика! Това означаваше още една година, в която можех да бъда с Джейсън, още една година щях да съм жива! Аз се подписах за триста години… не за триста и една!

Нечии нежни ръце — ръцете на Хасан? — ме натиснаха под криогенната течност. Задържах въздуха си. Опитах се да се надигна. Исках си моята година! Моята последна година — още една година!

— Дишай под течността!

Думите на Ед достигнаха до мен приглушени, едва разбираеми. Опитах се да поклатя глава, но мускулите ми не реагираха, дробовете ми се бунтуваха и студената, леденостудената течност се втурна надолу в носа ми, мина покрай тръбите и изпълни тялото ми.

Когато хлопнаха капака, разбрах, че всичко бе свършено. Бях пленница в стъкления ковчег на Снежанка.

Един от двамата хвана ковчега откъм краката и го забута към моята вратичка в моргата. И тогава започнах да си представям, че там вече ме чака прекрасният принц, той ще ме събуди с целувка и ние ще бъдем още една цяла година заедно.

От машината се дочу едно клик, клик, гъъър и аз знаех, че мигновеното замразяване ще настъпи след секунди и всичко, което ще остане от живота ми, ще бъде полъх от пара през вратичката на моргата.

Мислех си: Най-после ще заспя, ще забравя всичко за цели триста и една години.

После ми хрумна: Всъщност това няма да е толкова лошо.

И тогава фиууу! Мигновеният мраз изпълни миниатюрната камера. Бях цялата в лед. Бях лед.

Аз съм лед.

Но ако съм лед, тогава как така съм в съзнание? Трябваше да съм заспала, да забравя всичко за Джейсън, за живота и Земята за цели триста и една години. Преди мен замразиха други хора и нито един от тях не беше в съзнание. Ако умът ти е замразен, не можеш да си буден, нито пък да си в съзнание.

Бях чела за хора, които са изпаднали в кома, след като са им сложили упойка по време на операция, били са будни през цялото време и са усещали всичко. Надявам се — моля се — това да не се е случило и с мен. Не може да съм будна в продължение на триста и една години, няма да го понеса.

Може би сега сънувам. Изсънувала съм един цял животно време на половинчасова дрямка. Може би съм все още в онова предшестващо замразяването състояние и всичко е само един сън. Може още да не сме излетели. Може да съм все още в състоянието на неопределеност в годината преди излитането, впримчена в капана на един сън, от който не мога да се събудя.

Може би все още ми предстоят онези триста и една години.

Може би изобщо не съм спала. Не и през целия път.

Може би, може би, може би.

Имаше едно нещо, което знаех със сигурност.

Исках си обратно моята една година.

Вратата е заключена.

— Я виж ти, това е интересно — казвам на празната стая. Разбирате ли, на „Благословеният“ почти няма заключени стаи. Просто не е необходимо. „Благословеният“ не е малък — когато е бил изстрелян преди два века и половина, той е бил най-големият построен дотогава кораб, но явно, не е достатъчно голям, защото всички имаме усещането, че сме притиснати под тежестта на металните стени. Личното пространство е най-ценното ни притежание и никой, абсолютно никой не би посмял да наруши неговата неприкосновеност.