Бет Ревис - През Вселената

Ето затова затворената врата пред мен е нещо напълно необичайно. Защо да се заключва врата, която никой не би отворил насила?

Не съм особено изненадан. Една заключена врата напълно подхожда на Старши.

Стисвам зъби. Какво му е лошото ли? Това, че вратата е заключена заради мен. Не може да е другояче. Тук е Ниво кийпъри 1 1 Кийпъри — хората, които ръководят кораба, водачите — Б.пр. и двамата със Старши, като настоящ и бъдещ водач на кораба, сме единствените, които имат право на достъп.

— Мамка му! — крещя и блъскам по вратата.

Защото знам, сигурен съм , че от другата страна на тази врата е моят шанс. Когато повикаха Старши на Ниво шипъри 2 2 Шипъри — съсловие на специалистите (ядрени физици, електронни инженери, конструктори, учени, занимаващи се с изследователска, развойна и производствена дейност, техници). — Б.пр. , за да прегледа двигателя, той хукна към стаята си и донесе оттам една кутия, отиде с нея до люка и после я занесе обратно в стаята си. И преди да излезе оттук, заключи вратата. Ясно е, че каквото да има в тази стая, то е нещо важно и свързано с кораба, за което аз също трябва да знам като водач в процес на обучение.

Още едно от нещата, които Старши пази в тайна от мен. Надявам се, че поне наистина ще ме обучава, вместо да ми дава още тъпи уроци и ненужни сведения.

Ако имах тази кутия, щях да му докажа , че… какво? Всъщност нямах представа какво има в нея. Едно беше сигурно — каквото и да имаше в кутията, то го караше да прекарва много повече време на Ниво шипъри. Нещо не беше наред, имаше някакъв сериозен проблем и затова Старши бе толкова зает, колкото никога досега.

Мамка му, защо просто не ми дадат шанс, може пък да мога да помогна.

Сритвам вратата, после се обръщам и се стоварвам върху нея. Преди три години, когато започна обучението ми, изобщо ней замислях дали Старши ме учи както трябва, или не. Просто се радвах, че повече няма да съм на Ниво фийдъри 3 3 Фийдъри — съсловие на производителите (земеделци, животновъди, дърводелци, шивачи, тъкачи, предачи и т.н.). — Б.пр. . Макар че ме наричат Младши, аз съм най-младият на кораба и винаги съм знаел, че като роден по-рано, един ден ще бъда Старши на поколението родено след мен. Така и не можах да се приспособя към живота с фийдърите и с тяхната мания за земеделие и отглеждане на животни. Преместването ми при Старши си беше направо облекчение.

Но сега съм на шестнайсет и ми писна да уча уроци. Време е да стана истински водач, независимо дали това се харесват Старши, или не.

Победен от една заключена врата. Не е чудно, че Старши не си прави труда да ме обучава.

Блъскам с глава в стената и се удрям в метална квадратна плочка, монтирана в стената. Биометричният скенер. Винаги съм смятал, че с него се управлява осветлението в Голямата зала. Повечето от биометричните скенери на кораба имат такива функции — да включват светлините, да задействат електрониката или да отварят врати .

Обръщам се и прекарвам палец по прозореца на биометричния скенер. „Старши/Младши осигурен достъп“, чурулика компютърът с жизнерадостен женски глас. Като Младши аз имах навсякъде достъп като този на Старши.

— Команда? — пита ме компютърът.

Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата?

— Ъъ, отвори?

Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва…

Показва се прозорец .

Той гледа навън.

И към звездите .

На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената.

За пръв път виждам звезди.

Нямах представа, че са толкова красиви.

Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък. Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове — най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път — нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас.