Бет Ревис - През Вселената

Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.

— Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето — стрелна ни с поглед Ед.

Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.

Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.

— Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. — Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. — Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. — Той хвърли поглед надолу към мама. — Ама яко боли, направо да виеш като куче.

Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.

— Исках да видиш всичко — прошепна тате.

Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.

— Защо?

— За да знаеш, преди да го направиш.

Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.

— Почти е там — каза Ед, загледан в кръвта на майка в банка.

Тя течеше по-бавно.

Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.

В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.

— Добре, край — каза Ед. — Сега всичкото е в кръвта й.

Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.

Тате ме дръпна напред. Така както гледахме чама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.

— Как е? — попитах.

— Не е зле — излъга мама.

Поне все още можеше да говори.

— Мога ли да я пипна? — попитах Ед.

Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.

— Може ли да караме нататък? — попита Ед.

Той разклати с ръка един голям капкомер.

Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо — кап, кап, — после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.

Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.

— Правим го, за да не ослепее — обясни той.

— Всичко е наред обади се мама от кутията за обувки.

Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.

— Тръбите — рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. — Ето, виж сега. — Ед се наведе към лицето на мама. — Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.

Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.

Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.

Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.

— Сбогувайте се.