Бет Ревис - През Вселената

Земята. Вкопчвам се в мислите си за Земята. Сънуването е като умиране. Това са само сънища, но аз не мога да ги контролирам и се загубвам в тях, вече съм загубила твърде много, за да ги оставя да ме завладеят.

Натиск върху кутрето ми там, където тате обви пръста си около моя, и шепотът от думите му, с които ми обещаваше, че всичко ще е наред и че мога да остана с леля и чичо. Тежестта в гърдите там, където трябваше да почувствам решението, да усетя как трябва да постъпя. Потискам спомена сън. Това се случи преди векове и сега е твърде късно за разкаяние. Защото всичко, което някога са искали моите родители, е да бъдат част от първата пилотирана междузвездна мисия, а пък аз винаги съм искала просто да бъда с тях.

Няма значение, че имах своя живот на Земята, че обичах Земята и че всичките ми приятели досега вече са изживели живота си, остарели са и са умрели, а аз просто си лежа тук замразена и сънувам. Джейсън също е живял и остарял, може би се е оженил, родили са му се деца и така нататък, но това вече няма значение, защото сега той е мъртъв. О, боже, неговите правнуци могат да са ми връстници.

Пръски от дъжд по кожата ми, но под синьото небе е светло и слънчево. Джейсън също е тук, замалко да се целунем, но изведнъж всичко се променя и ние сме на онзи купон, на който се запознахме , защото със сънищата е така: те влизат и излизат от спомените и сцените, но никога не са реални. Затова ги мразя, защото никога не са истински.

Необичаен шум ме кара да вдигна глава към счупения прозорец, там, където стъклото се е разцепило на две равни части. Защо съм още жив?

Стъклото не се пука така, не и по идеално права линия.

И… това зад стъклото не е черната пустота на Космоса.

Онова там е метал. Метален таван зад прозореца?

Двете половини на прозореца се плъзгат надолу, все по-надолу и звездите слизат заедно с тях. Но това… това не е възможно. Звездите трябва да си стоят на мястото, а не да се движат заедно с прозореца.

Чакай… това… това не е прозорец. То е… всъщност не знам какво точно е. Таванът на Голямата зала е във формата на купол, а металният капак е паднал ниско долу покрай стените на стаята на височината на гърдите. Прозорецът — онова, което мислех , че е прозорец, представлява всъщност гигантски екран от метал и стъкло, разделен на две равни части и обсипан с проблясващи светлинки, който се задвижва с хидравлична система и конзолите, които го държат, свистят и стенат срещу мен. Двете части на екрана се плъзгат надолу по противоположните стени на куполната стая до височина на раменете, а зад тях е истинският таван на Ниво кийпъри, пак от метал. Още гол, студен метал без звезди.

А звездите, красивите блещукащи звезди, изобщо не са звезди. Те са просто стъкло и крушки, направени да светят като звезди. Фалшиви звезди на екран, затворен между два метални тавана.

Защо?

Протягам ръка, за да докосна тази половина от вселената, която е по-близко до мен. Миниатюрните крушки не са много горещи, но все пак парят и аз отдръпвам ръката си. Останки от паяжина пълзят от основата на крушката звезда към малка метална плочка, монтирана в долния край на прозореца.

НАВИГАЦИОННА КАРТА

Патент №7329035

ОФР — 2036 СЕ

Навигационна карта? Тук? Оглеждам внимателно тази част от екрана и ето, съзирам светлинка, която блещука в долната му част под плочката, близо до две почти залепени една за друга звезди.

Червена светлинка, триъгълна и насочена към звездите. Забелязвам, че тази премигваща червена светлина не е неподвижна като крушките звезди. Тя се движи по зададената й траектории и е почти на края на пътя си.

Моят кораб. Почти достигнал до новата планета, неговият нов дом.

— Младши? Младши! Какво става?

Старши крещи от люка, които свързва Ниво кийпъри с Ниво шипъри. Мога да си го представя зад вратата на люка; гневен, с пламтящи очи и дълга бяла коса, която се вее по раменете му, докато блъска по тежката метална врата.

Обръщам се отново към двете части от фалшивия прозорец. Звездите са лъжа. За момент си помислих, че наистина са там, но те не са истински.

Бийп, бийп-бийп изпълва лявото ми ухо. Безжичният приемник ме информира, че някой иска да се свърже с мен. Всеки от нас има устройство за безжична комуникация, имплантирано на лявото ухо още при раждането ни — така комуникираме помежду си, а също и с кораба.

— Връзка: Старши — съобщава компютърът през приемника в лявото ми ухо.

— Отмени — казвам аз и натискам бутона под кожата.