Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Едно пулсиращо закръглено туловище се бе провряло наполовина през разбития прозорец, метални ръце с щипки се размахваха във всички посоки. Томас бе толкова изплашен, че в първия миг дори не забеляза, че всички останали бяха избягали в коридора — всички, с изключение на Нют, който лежеше в безсъзнание до леглото.

Пред ужасения му поглед скръбникът протегна една от металическите си ръце към проснатото тяло. Но това бе достатъчно, за да изведе Томас от вцепенението. Той скочи на крака и огледа пода за оръжия. Видя само няколко ножа — те едва ли биха му помогнали. Завладя го паника, която бързо набираше сила.

В този момент се чу гласът на Гали и скръбникът отдръпна ръка, сякаш му трябваше, за да може да наблюдава и чува. Но тялото му продължаваше да се гърчи и да се провира навътре.

— Никой не разбра! — крещеше безумецът, надмогвайки ужасяващите звуци, които издаваше чудовището, докато разтрошаваше с тялото си стената на Чифлика. — Никой не разбра какво съм видял, какво направи с мен Промяната! Томас, не се връщай в истинския свят! Ти не би… не би искал… да си припомниш!

И като изгледа Томас продължително с хлътналите си, изпълнени с ужас очи, обърна се и се хвърли право върху трептящото тяло на скръбника. Томас извика, когато ръцете на чудовището го уловиха за крайниците и го приковаха, за да не може да избяга. Тялото на Гали потъна в податливото туловище с ужасяващ жвакащ звук. После с изненадваща бързина скръбникът се промуши обратно през разбитата рамка на прозореца и започна да се спуска към земята.

Томас изтича при нащърбената зейнала дупка и погледна надолу тъкмо навреме, за да види как скръбникът се приземява и после започва да пълзи през Езерото, а тялото на Гали ту се появяваше, ту изчезваше, докато туловището се въртеше светлините на чудовището грееха ярко, хвърляха зловещи отблясъци по каменните плочи към Западната врата, където не след дълго то потъна в мрака на лабиринта. После, секунди след това, още няколко чудовища последваха своя събрат с механични, тракащи звуци, сякаш в чест на тяхната победа.

Томас бе толкова отвратен, че едва не повърна. Отдръпна се от прозореца, но нещо привлече вниманието му. Една самотна сянка се носеше през Езерото право към вратата, през която бяха отвлекли Гали.

Въпреки недостатъчната светлина Томас веднага позна кой е. Той извика — изкрещя му да спре, — но беше твърде късно.

Миньо, тичащ с пълна сила, изчезна в лабиринта.

Светлините в Чифлика блеснаха. Изведнъж всички езерни се размърдаха и заговориха едновременно. Настъпи хаос.

Томас не обръщаше внимание на глъчта и суматохата.

Прекоси коридора и се спусна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж. Проби си път през тълпата в преддверието, изхвърча навън и се понесе към Западната врата. Когато я наближи, забави за миг, борейки се с инстинкта, който му внушаваше, че не бива да излиза в лабиринта. Нют го повика, забавяйки още решението му.

— Миньо изтича навън след тях! — съобщи му Томас и в този миг Нют се изравни с него, притиснал с кърпа раната на главата си. През белия плат вече се бе просмукало кърваво петно.

— Видях — отвърна Нют, свали кърпата, направи болезнена гримаса и отново я опря в раната. — Ама че боли. Миньо не биваше да си изпуска нервите — да не говорим за Гали. Но той все пак е луд.

— Тръгвам след него — заяви Томас.

— Пак ли ще се правиш на герой?

Томас се навъси.

— Наистина ли мислиш, че постъпвам така, за да ви впечатля? Моля те. Просто търся изход от това място.

— Добре де, зная, че търсиш. Но точно сега имаме по-сериозни проблеми.

— Какви? — сопна се Томас, който нямаше търпение да застигне Миньо.

— Някой… — поде Нют.

— Ето го! — извика Томас. Миньо току-що се бе показал иззад ъгъла и тичаше право към тях. Томас сви ръцете си като фуния и изкрещя: — Какво правиш бе, идиот?

Миньо не отговори, докато не прекоси вратата, после се наведе, опрял ръце на коленете, и си пое мъчително въздух.

— Аз… просто… исках… да се… уверя.

— Да се увериш в какво? — поинтересува се Нют. — Още малко, и ти щеше да станеш жертва като Гали.

Бегачът се изправи и отпусна ръце, но все още дишаше тежко.

— Млъкнете, момчета. Исках да видя дали ще се отправят към Скалата. Към Дупката на скръбниците.

— И? — попита заинтригувано Томас.

— Точно там отидоха.

— Не мога да повярвам — почти прошепна Нют. — Каква нощ!

Томас се замисли за дупката и какво можеше да означава всичко това, но внезапно си спомни за думите на Нют отпреди малко.