Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

След като всички се настаниха, Томас намери Нют, Алби и Миньо. Най-сетне имаха възможност да довършат обсъждането от по-рано. Алби и Нют седяха на единственото легло в стаята, а Томас и Миньо на столовете. Мебелировката допълваха паянтов гардероб и малка масичка, върху която бе поставена запалена лампа. Сивият сумрак сякаш се процеждаше и тук през дървените стени, с обещанието за нови злополучни събития.

— Толкова зле никога не е било — поде Нют. — Зад стените са скръбниците, припасите ни са ограничени, небето е сиво, а стените не се затварят. Но не бива да се предаваме и вие го знаете. Негодниците, които ни пратиха тук, или са решили да ни видят сметката, или ни подканят да сторим нещо. Така или иначе, здравата ще трябва да се потрудим, ако искаме да оцелеем и този път.

Томас кимна, но не каза нищо. Нямаше никакви предложения. Най-важното бе да изкарат нощта и да измъкне Тереза на сутринта. Надяваше се поне тя да знае нещо повече.

Алби бе забил поглед в пода и изглеждаше потънал в мрачни мисли. Очите му бяха хлътнали и потъмнели, на лицето му бе изписано отчаяние. Беше като жив пример за ставащото с хората при Промяната.

— Алби? — повика го Нют. — Ще се включиш ли?

Младежът вдигна глава и погледна изненадано, сякаш не знаеше, че в стаята има други хора.

— Какво? О, да. Нали знаете какво се случва нощем. Само защото нашият суперновак успя да оцелее, това не означава, че и други ще съумеят.

Томас завъртя очи към Миньо — беше му писнало от пренебрежителното отношение на Алби.

Ако и на Миньо му бе дошло до гуша, не го показа с нищо.

— Аз съм с Томас и Нют. Трябва да престанем да се вайкаме и самосъжаляваме. — Той потри ръце и се наведе напред. — Предлагам утре сутринта да определите групи, които да изучават картите през целия ден, докато бегачите обикалят. Ще вземем каквото ни е нужно от Чифлика и ще останем отвън няколко дни.

— Какво? — Алби най-сетне показа някаква емоция. — Няколко дни?

— Да, няколко дни. И повече, ако е нужно. С отворени врати и без залез няма никакъв смисъл да се връщаме тук. Време е да останем в лабиринта и да видим какво става, когато се местят стените. Ако те все още се местят.

— Няма начин — поклати глава Алби. — Трябва да се крием в Чифлика. А ако не се получи — в Картографската, дори в пандиза. Миньо, не можем да накараме хората да излязат навън и да умрат! Кой ще се съгласи доброволно на това?

— Аз — отвърна Миньо. — И Томас.

Всички присъстващи погледнаха към Томас и той кимна. Макар да бе изплашен до смърт, изучаването на лабиринта бе нещо, с което искаше да се занимава от първия си ден тук.

— Аз също, ако се налага — обади се Нют за изненада на Томас. Макар че никога не бе споделял, накуцването му подсказваше, че е преживял отвън нещо ужасно. — Сигурен съм че бегачите също ще се съгласят.

— Ти — с твоя пострадал крак? — изсмя се сухо Алби.

Нют се намръщи и сведе поглед.

— Не бих могъл да поискам от езерните да направят нещо което аз не съм готов да направя.

Алби се облегна назад и подпря крака на стола.

— Както и да е. Прави каквото искаш.

— Да правя каквото искам? — изсумтя Нют и се надигна. — Какво ти става бе, човек? Да не би да си мислиш, че имаш избор? Трябва ли просто да седим тук и да чакаме, докато скръбниците намерят начин да влязат в Чифлика и да ни изтребят всичките?

Томас почти бе готов да скочи и да изръкопляска.

— Звучи ми по-добре, отколкото сами да тичаме при тях — изръмжа в отговор Алби.

— Алби — каза внимателно Нют. — Опитай се да разсъждаваш трезво.

Колкото и да не му се искаше, Томас бе длъжен да признае, че се нуждаят от Алби, ако държат да постигнат нещо. Езерните го уважаваха.

Алби си пое дълбоко въздух и ги изгледа един по един.

— Момчета, знаете, че с мен е свършено. Сериозно… съжалявам. Не ставам вече за водач.

Томас не можеше да повярва на ушите си.

— О, по дяволите… — поде Нют.

— Не! — извика Алби. По изражението му си личеше, че вече се е предал. — Чуйте ме. Не казвам, че трябва да се откажем. Само че… време е вие, момчета, да вземате решенията. Доверявам ви се напълно.

Томас виждаше, че Миньо и Нют са не по-малко изненадани от него.

— Ами… добре — въздъхна Нют. — Ще се опитаме да се справим и без теб.

— Да — въздъхна и Алби. След продължително мълчание той заговори отново и този път в гласа му се долови известно вълнение. — Ей, знаете ли какво ще предложа? Нека аз да отговарям за Картографската.

— Съгласен — кимна Миньо. Томас също бе готов да се съгласи, но не знаеше дали има право да се меси.