Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Виждал съм тази дума — зло. На дребните същества, които живеят тук. Наричат ги бръмбари остриета.

— Какви са пък тези?

— Дребни машинки за шпиониране с много крачета, пратени от Създателите — хората, които са ни затворили тук. Тереза се замисли за миг.

— Не помня защо съм го написала — кимна тя към ръката си.

— Но очевидно съм го направила, за да не забравя нещо важно.

— Кога го написа?

— Когато се събудих. До леглото имаше бележник и молив. В бъркотията успях да го надраскам.

— Всичко, свързано с теб, е толкова странно — призна Томас.

— Даваш ли си сметка?

— Като гледам къде си се сврял, и ти не си по-различен. Да се преселиш в гората, а?

Томас се опита да се намръщи, но вместо това се разсмя.

— Какво пък, изглеждаш ми позната и твърдиш, че сме приятели. Май ще взема да ти се доверя.

Той й протегна ръка и този път тя я пое с усмивка. Томас почувства странно задоволство.

— Искам само да се прибера у дома — каза тя и пусна ръката му — Като всички вас.

Томас помръкна, припомнил си света, в който се намираха.

— Да, нещата тук никак не вървят на добре. Слънцето изчезна, небето посивя, не получихме седмичните запаси — изглежда, краят е близо. Ще настъпи по един или друг начин.

Но преди Тереза да успее да отговори, дотича запъхтян Нют.

— Ти как… — Той спря пред тях. След него приближиха Алби и още неколцина. — Ти как се озова тук? Фелдошарите казаха, че си излетяла като тапа от шушулка.

Тереза се надигна и изненада Томас със своята самоувереност.

— Сигурно са забравили да ти кажат, че изритах един от тях в слабините и скочих от прозореца.

Томас се разсмя, а Нют се обърна към високото момче, застанало зад него.

— Поздравления, Джеф — засмя се той. — Обявявам те за първото момче в Езерото, което е било набито от момиче.

— Продължавай да ги плещиш такива, и ще си вторият — изгледа го Тереза.

Нют се втренчи в нея. Томас се запита какво ли си мисли.

— Писна ми от глупости — намеси се Алби. Посочи Томас и почти мушна с пръст гърдите му. — Искам да знам кой си, кое е това момиче и откъде вие двамата се познавате.

— Алби, кълна се…

— Дойде право при теб, сбръчканяко!

Томас се ядоса, но и се уплаши да не би Алби да пощурее като Бен.

— Е, и какво от това? Познавам я, тя ме познава — всъщност сме се познавали преди. Не означава нищо! Нямам спомени. Нито пък тя.

Алби се взря в Тереза.

— Какво направи?

Томас бе объркан от въпроса и погледна към Тереза, за да провери дали тя го разбира. Но момичето не отговори.

— Какво направи! — изкрещя Алби. — Първо небето, сега това.

— Задействах нещо — каза тя със спокоен глас. — Не нарочно, кълна се. Задействах края. Не зная какво означава това.

— Нют, какво има? — обади се Томас. — Какво е станало? — Алби го сграбчи за ризата.

— Какво е станало ли? Ще ти кажа какво е станало, сбръчканяко. Правиш й мили очи и не забеляза нищо наоколо, нали? Не забеляза дори кое време е!

Томас погледна часовника си и осъзна с ужас какво е пропуснал. Вече знаеше какво ще каже Алби.

— Стените, сбръчканяк. Вратите! Тази вечер не се затвориха.

Томас не знаеше какво да каже. Сега вече всичко щеше да е различно. Без слънце, без припаси, без защита от скръбниците. Тереза беше права от самото начало — всичко щеше да се промени. Сякаш въздухът в гърлото му се втвърди.

Алби посочи момичето.

— Затворете я. Веднага! Били! Джаксън! Приберете я в пандиза и не обръщайте внимание на приказките й.

Тереза остана безмълвна и неподвижна, но Томас нямаше как да не се намеси.

— Какви ги говориш? Алби, не можеш да… — Млъкна, когато Алби го стрелна с гневен поглед. — Как можете да я обвинявате задето не са се затворили вратите?

Нют пристъпи, сложи ръка на гърдите на Алби и го побутна назад.

— Как да не го правим. Томи? Тя сама си призна.

Томас извърна пребледнялото си лице към Тереза. Имаше чувството, че някой е бръкнал в тялото му и е стиснал с ледени пръсти сърцето.

— Томас, радвай се, че няма да отидеш с нея — изръмжа Алби, изгледа ги враждебно и си тръгна. Никога преди Томас не бе изпитвал толкова силно желание да удари някого.

Били и Джаксън уловиха Тереза за ръцете и я поведоха.

Ала Нют ги спря, преди още да напуснат горичката.

— Останете с нея. Не ме интересува какво става, но никой няма да я докосва. Закълнете се в живота си за това.

Двамата пазачи кимнаха и се отдалечиха, Тереза ги следваше доброволно. Томас я изпроводи с печален поглед. Налегна го силна тъга — изпитваше непреодолимо желание да продължи да си говори с нея. „Но аз току-що я срещнах — помисли си. — Дори не я познавам.”