Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас се закашля — гърлото му бе пресъхнало.

— Хайде да го повторим — може да сме мигнали, или нещо такова.

Миньо го послуша и хвърли камък на същото място. Камъкът полетя, изви се в дъга и изчезна.

— Може би предишните пъти не сте били толкова внимателни — посочи Томас. — Искам да кажа — не сте следили какво се случва с предметите, които хвърляте. Не сте знаели какво да търсите.

Хвърлиха и останалите камъни, като се целеха в същото място. За изненада на Томас районът, в който камъните изчезваха. бе широк няколко стъпки.

— Нищо чудно, че сме го пропуснали — отбеляза Миньо, докато трескаво се опитваше да нарисува точен чертеж за местоположението. — Доста е малък.

— Скръбниците навярно едва се промушват през него — рече Томас, загледан към мястото, където бе разположен невидимият правоъгълник, и се опитваше да го запомни. — А когато излизат, вероятно се опират на ръба на отвора и прескачат празното място пред Скалата — не е далече. Щом аз мога да го прескоча, предполагам, че за тях е още по-лесно.

Миньо довърши чертежа и погледна отново към мястото.

— Какво всъщност има там, приятел?

— Както сам каза, не е магия. Вероятно е нещо в цвета на небето. Някаква оптична илюзия или холограма, прикриваща врата. Това място е толкова шантаво. — Томас махна с ръка, сочейки целия свят наоколо. Каква ли технология се криеше зад тези стени?

— Да, шантаво е точната дума. Ела. — Миньо се надигна със сумтене и взе раницата. — До довършим обиколката на лабиринта. Като се има предвид промяната в небето, навярно скоро и други неща няма да са същите. Трябва да разкажем на Алби и Нют какво сме открили. Не зная как ще ни помогне, но поне вече сме наясно къде изчезват скръбниците.

— И откъде се вземат — допълни Томас и погледна за последен път към скритата врата. — Дупката на скръбниците.

— Да, името не е по-лошо от всяко друго. Да вървим.

Миньо се отдалечи с бавна крачка и след като се озърна още няколко пъти, Томас го последва неохотно.

През останалата част от деня не виждаха нищо друго, освен каменни стени и бръшлян.

Сега вече Томас режеше и оставяше клоните. Не забеляза някаква промяна от предния ден, докато Миньо не му показа къде се е преместила стената. Когато най-сетне стигнаха задънения коридор и беше време да се отправят назад, Томас почувства почти непреодолимото желание да зареже всичко и да прекара нощта тук.

Миньо вероятно предугади намерението му, защото го тупна по рамото.

— Още не, приятел. Още не.

Двамата се отправиха назад.

Над Езерото се бе възцарил покой — нещо обяснимо, когато всичко наоколо е сиво. Мъждивата светлина не се бе променила, откакто се събудиха тази сутрин, и Томас се зачуди дали ще настъпи промяна след „залеза”.

Веднага щом влязоха през Западната врата, Миньо се отправи към Картографската.

Томас беше изненадан.

— Не трябваше ли първо да съобщим на Нют и Алби за Дупката на скръбниците?

— Ей, ние все още сме бегачи — отвърна Миньо. — И си имаме задължения.

Томас го последва през стоманената врата, където Миньо спря с уморена усмивка.

— Добре де, този път ще побързаме, за да поговорим с тях.

В помещението вече имаше и други бегачи, които чертаеха своите карти. Никой не каза нито дума, сякаш сивото небе бе нещо обичайно. Томас знаеше, че би трябвало да е изтощен, но бе твърде развълнуван от находката, за да усети каквато и да било умора — нямаше търпение да види каква ще е реакцията на Нют и Алби, когато им разкажат какво са открили при Скалата.

Той седна на масата и начерта карта по спомените си от видяното днес. През цялото време Миньо надзърташе над рамото му.

— Мисля, че този коридор свършваше тук, а не тук — каза той ядосано. — Рисувай по-внимателно, сбръчканяко.

Миньо продължи да го следи внимателно и да го поправя. Така изминаха още петнайсет минути, преди Томас да приключи с картата. Изпълни го гордост — ето че вършеше работата на бегач като всеки друг в тази стая.

— Не е зле — отбеляза Миньо. — Като за новак, разбира се.

После отиде при сандъка на Първа секция и го отвори. Томас коленичи и извади картата от предишния ден, след това я постави до тази, която бе начертал.

— Какво търсим? — попита.

— Някаква схема. Но когато сравняваш само две карти, едва ли ще видиш много. Трябват ти картите от поне няколко седмици.

Нейде в дълбините на мозъка на Томас нещо се размърда. Беше почти неуловимо. Лабиринтът, стените. Схема. Всички тези прави линии — дали не подсказваха за съвсем друг вид карта? Не сочеха ли нещо? Беше почти сигурен, че пропуска някакъв важен детайл.