Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

В началото Томас си помисли, че чува поредното послание в главата си, и притисна ушите си с юмруци. Но не… този път бе различно. Беше го чул наистина. Момичешки глас. По гърба му пробягнаха ледени тръпки.

Тереза стоеше отдясно, облегната на масивната каменна стена. Изглеждаше различна — будна, в съзнание, изправена. Носеше бяла риза с дълги ръкави и сини джинси, и изглеждаше Дори по-изумителна, отколкото докато беше в кома. Черна коса обрамчваше бледото й лице, очите й сияеха като сини пламъци.

— Том, наистина ли не ме помниш? — Гласът й бе мек, различен от онзи глас, с който бе проговорила, когато се появи за пръв път.

— Искаш да кажеш… че ти ме помниш? — попита той, засрамен от треперещия си глас.

— Да. Не. Може би. — Тя разпери отчаяно ръце. — Не мога да го обясня.

Томас отвори уста, после я затвори, без да каже нищо.

— Спомням си, че си спомням — промърмори тя и приседна с тежка въздишка, после сви крака и ги обгърна с ръце. — Чувства. Емоции. Сякаш в главата ми има лавици, надписани за спомени и лица, но всичките празни. Сякаш всичко преди това е скрито зад бяла завеса. Включително и ти.

— Но откъде ме познаваш? — учуди се той.

Тереза обърна лице към него.

— Не зная. От времето преди да дойдем в лабиринта. Има нещо за нас. Но както ти казах, лавицата е празна.

— Знаеш за лабиринта? Кой ти каза? Та ти току-що се събуди.

— Аз… всичко е много объркано. — Тя протегна ръка. — Но зная, че си мой приятел.

Томас свали одеялото и пое ръката й.

— Харесва ми как ми казваш. Том. — Веднага щом го изрече, реши, че звучи тъпо.

Тереза завъртя очи.

— Това е името ти, нали?

— Да, но повечето хора ми викат Томас. Е, освен Нют — той ми казва Томи. Но „Том” ме кара да се чувствам… сякаш съм се върнал у дома. Макар че не зная къде е домът ми. — Той се засмя горчиво. — Каква бъркотия, а?

Тя се усмихна за първи път и той едва не извърна очи, сякаш нещо толкова красиво не можеше да принадлежи на това мрачно и обречено място. Като че нямаше право да вижда лицето й.

— Да, страшна бъркотия — съгласи се тя. — Страх ме е.

— Мен също, повярвай ми.

Последва продължително мълчание, през което и двамата бяха свели очи към земята.

— Ти как… — поде той, но не знаеше как да продължи. — Как говореше в главата ми?

Тереза поклати глава.

„Нямам представа, просто мога да го правя” — прати му тя мислено послание. После отново заговори на глас:

— Това е като да опитваш да караш велосипед — правил си го и никога не забравяш. Предполагам, че и ти можеш да го подкараш, ако не се замисляш. Помниш ли, че си карал някога?

— Не. Искам да кажа… помня, че съм карал, но не и че съм се учил. — Той въздъхна тъжно. — Нито кой ме е учил.

— Както и да е… това е нещо такова.

— Страхотно изясни нещата.

Тереза сви рамене.

— Не си казал никому, нали? Ще ни помислят за луди.

— Казах, когато се случи за първи път. Но мисля, че Нют го отдаде на стреса. — Томас се надигна и взе да крачи напред-назад пред нея. — Трябва да се опитаме да си изясним нещата. Тази странна бележка, която носеше, фактът, че ми говориш телепатично. Някакви идеи?

Тереза не сваляше очи от него.

— Спести си дъха и престани да питаш. Имам само най-общи спомени, че ние с теб сме важни, че по някакъв начин сме били използвани. Че сме умни. Че дойдохме тук с определена задача. Зная, че задействах края, каквото и да означава това. — Тя изстена и лицето й почервеня. — Спомените ми са безполезни като твоите.

Томас коленичи пред нея.

— Не, не са. Ти си по-напред от всеки един от нас.

Очите им се срещнаха и този път не се отделиха дълго.

„Просто не зная” — рече тя в ума му.

— Ето пак — произнесе Томас на глас. — Как го правиш?

— Правя го и съм сигурна, че ти също можеш.

— Е, не твърдя, че няма да опитам. — Той седна и присви крака като нея. — Каза нещо — в главата ми — точно преди да ме откриеш тук. Каза: „Лабиринтът е код”. Какво означава това?

Тя поклати глава.

— Когато се пробудих, се озовах в истинска лудница — странни момчета, надвесени над леглото, непознат свят около мен, объркани спомени в главата ми. Опитах се да задържа няколко от тях и това успях. Но не помня защо съм го казала.

— Имаше ли нещо друго?

— Всъщност да. — Тя вдигна левия си ръкав. На кожата й с черно мастило бяха изписани дребни букви.

— Какво е това? — попита той и се наведе.

— Прочети го сам.

Буквите бяха малко размазани, но успя да ги различи.

ЗЛО Е ДОБРО. Сърцето на Томас заби учестено.