Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Без да чака отговор, Миньо хукна в посоката, където за последен път бе видял скръбника. Макар че инстинктите му крещяха друго, Томас го последва.

Тичаха по дългия коридор, свиха наляво, после надясно. На всеки завой забавяха, за да може блюстителят да погледне към следващия коридор. И всеки път Миньо шепнеше, че зърнал опашката на скръбника да изчезва зад следващия ъгъл. Това продължи около десетина минути, докато стигнаха един дълъг коридор, който свършваше при Скалата. Отвъд се виждаше само безжизненото небе. Скръбникът бе набрал скорост и се носеше право нататък.

Миньо закова внезапно и Томас едва не се блъсна в него. Пред смаяните им погледи скръбникът дотича до ръба на бездната и се хвърли в нея. Чудовището изчезна от полезрението им — сянка, погълната от по-голямата сянка.

— Това обяснява някои неща — рече Миньо.

Томас стоеше до него на ръба на Скалата, загледан в сивата празнота отвъд. Не се виждаше и зачатък на форма, нито вляво, нито вдясно, докъдето му стигаше погледът. Нищо освен тази сивкава стена.

— Какво обяснява? — попита той.

— Видяхме го вече три пъти. Нещо става.

— Тъй де. — Томас се досети какво има предвид, но изчака Миньо да продължи.

— Мъртвият скръбник, който видяхме с Алби, се отправи насам и повече не го видяхме в лабиринта. Също и онези гадини, които излъгахме да скочат зад нас.

— Излъгахме? — попита Томас. — Май не е било точно така.

Миньо го погледна замислено.

— Хм. А сега и този. — Той посочи бездната. — Мисля, че вече няма съмнение — по някакъв начин скръбниците напускат лабиринта оттук. Прилича на магия, но същото е и изчезването на слънцето.

— Щом те могат да го напуснат оттук — каза бавно Томас, — значи и ние ще можем. — Внезапно го обзе вълнение.

Миньо се разсмя.

— Ето пак този твой стремеж към смъртта. Искаш ли да останеш навън, за да видиш дали скръбниците няма да си направят сандвич от теб?

— Да имаш по-добра идея? — изрепчи се Томас.

— Всяко нещо с времето си, новако. Да идем да потърсим камъни и да направим експеримент. Трябва да има някакъв скрит изход.

Двамата обиколиха близките коридори и скоро събраха достатъчно камъни. Повечето бяха изпопадали от пукнатините в стените. След като ги натрупаха на малка купчинка, те седнаха на ръба на Скалата и провесиха крака надолу. Под себе си Томас не виждаше нищо, само сивкава бездна.

Миньо извади бележник и молив и ги постави до себе си.

— Най-важното е да си водим бележки. А ти се постарай да запомниш всичко с кухата си глава. Ако съществува някаква оптична илюзия, която прикрива изхода, не искам да е моя вината, когато някой сбръчканяк се опита да скочи.

— Този сбръчканяк ще трябва да е блюстителят на бегачите — изтъкна Томас, опитвайки се да прикрие уплахата си с шега. Мисълта, че е близо до мястото, където скръбниците изчезват и откъдето може би се вземат, го караше да се облива в пот. — Ех, как ни липсва сега едно въже.

Миньо вдигна камък от купчината.

— Както и да е. Виж сега, започваме да хвърляме, като се стараем да покрием цялото пространство. Ако има някакъв вълшебен изход, надявам се, че камъните ще минат през него — ще изчезват.

Томас първи метна с премерено движение наляво, точно там, където лявата стена на коридора излизаше при Скалата. Камъкът падна. И продължи да пада. После изчезна в сивата бездна.

Миньо бе следващият. Прицели се на една стъпка по-далече от мястото, където попадна камъкът на Томас. И неговият полетя надолу. Томас хвърли следващия, после полетя още един. Всеки от камъните падаше в бездната. Продължиха така, докато очертаха невидима линия на десетина стъпки от Скалата, сетне започнаха да се целят вдясно и да скъсяват разстоянието към лабиринта.

Нова поредица от камъни. Още една невидима линия до ръба. Всички камъни политаха надолу. Бяха покрили целия периметър, до който би могъл да достигне човек, ако се засили. Томас започна да губи надежда и вече се готвеше да го признае пред другаря си.

И тогава камъкът на Миньо изчезна.

Това бе най-странното и най-невероятно нещо, което Томас някога бе виждал.

Миньо бе хвърлил един голям къс, паднал от някоя от стенните цепнатини. Камъкът се откъсна от ръката му, полетя право към средата на Скалата и започна да се снижава надолу. И после се стопи, сякаш се бе изгубил в мъглива пелена или във вода.

В един миг бе там. В следващия го нямаше.

Томас зяпна от почуда.

— И преди сме хвърляли разни неща оттук — каза Миньо. — Как сме могли да го пропуснем? Никога досега не бях виждал нещо да изчезва. Никога.