Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Чък дотича при него с изплашено лице.

— Какво мислиш, че може да е станало? — попита с разтреперан гласец, без да откъсва поглед от небето. — Прилича на Голям сив таван — толкова е близо, че почти можеш да го пипнеш.

Томас също вдигна глава.

— Да, човек започва да си задава разни въпроси за това място — За втори път през последните двайсет и четири часа Чък бе казал нещо вярно. Небето наистина приличаше на таван. — Може нещо да се е повредило. Искам да кажа — слънцето може да се върне, след като го поправят.

— Да се е повредило? — Чък се ококори. — Какви ги приказваш?

Преди Томас да отговори, в съзнанието му изникна избледнелият спомен от снощи. Думите на Тереза отново отекнаха в съзнанието му. „Току-що задействах края.” Не можеше да е съвпадение, нали? Стомахът му се сви болезнено. Каквото и да беше обяснението, каквото и да ставаше в небето, истинско или не, слънцето си бе отишло. А това не можеше да е на добро.

— Томас? — повика го Чък.

— Да? — Той все още бе замаян от спомена.

— Какво искаше да кажеш с това, че нещо е повредено?

— Ами, не зная. — Имаше нужда от малко време, за да помисли. — Има много неща тук, които не разбираме. Но не можеш да накараш слънцето да изчезне, нали? А и все пак имаме достатъчно светлина. Откъде се взема?

Чък го зяпна, сякаш току-що му бяха разкрили най-дълбоките тайни на вселената.

— Да, откъде се взема? Какво става, Томас?

Младежът се пресегна и го стисна за рамото. Почувства се неловко.

— Нямам представа, Чък. Никаква представа. Но съм сигурен, че Нют и Алби ще намерят обяснение.

— Томас! — извика Миньо и дотича при тях. — Престани да си бъбриш с Чъки, време е да тръгваме. Вече закъсняхме.

Томас бе изумен. По някаква причина очакваше странното небе да промени нормалните планове за деня.

— Все още ли смяташ да излезете? — попита Чък, който очевидно също бе учуден. Томас се зарадва, че момчето зададе въпроса вместо него.

— Разбира се, сбръчканяко — отвърна Миньо. — Ти нямаш ли си работа? — Той погледна Томас. — Така поне имаме още една причина да търсим изход оттук. След като слънцето го няма, скоро растенията ни ще започнат да измират. Мисля, че настъпва времето за отчаяни действия.

Последните думи разтърсиха Томас.

— Искаш да кажеш, че ще останем навън и през нощта? И ще изучим по-внимателно стените?

Миньо поклати глава.

— Още не. Но може би скоро. — Той погледна небето. — Човече, какво пробуждане само! Ела, да тръгваме.

Томас го последва мълчаливо. Мълча и докато закусваха, замислен за сивото небе и думите на Тереза — поне така смяташе, че се казва момичето.

Какво ли искаше да каже с това, че е задействала края? Томас не можеше да се отърве от желанието да го сподели с някого. С когото и да било.

Но докато не разкриеше смисъла на думите й, не искаше да казва на другите, че чува в главата си гласа на момичето. Може да си помислят, че му хлопа дъската, дори да го затворят — и този път за дълго.

В края на краищата реши засега да не споделя с никого и тръгна след Миньо за техния втори ден на обучение из коридорите под безцветното небе.

Видяха скръбника още преди да стигнат до вратата, водеща от Осма към Първа секция.

Миньо бе на няколко крачки пред Томас. Тъкмо бе свърнал зад ъгъла, когато закова на място и подметките му се хлъзнаха по камъка. Той отскочи назад, сграбчи Томас за ризата и го притисна към стената.

— Шшшт — прошепна. — Там има скръбник.

Томас ококори очи в ням въпрос и усети, че сърцето му прескача няколко удара, преди да се върне към нормалния си ритъм.

Миньо кимна и опря пръст в устните си. Пусна ризата на Томас и отстъпи назад, после се прокрадна към ръба, зад който бе видял скръбника. Много бавно подаде глава, за да надникне. Томас едва се сдържа да не му кресне, че трябва да е внимателен.

Миньо отдръпна рязко глава и се обърна към Томас.

— Стои там без да помръдва — като онзи мъртвия, който видяхме.

— Какво ще правим? — попита Томас тихо. Помъчи се да овладее надигащата се паника. — Към нас ли идва?

— Не, глупако, казах ти, че стои на място.

— Е? — Томас вдигна ръце. — Какво ще правим? — Не му се нравеше идеята да останат в близост до скръбник.

Миньо помисли малко, преди да отговори.

— Трябва да продължим нататък, за да стигнем нашата секция. Ще го наблюдаваме известно време — ако видим, че тръгва към нас, ще побегнем обратно към Езерото. — Той надзърна отново и после обърна глава. — По дяволите! Изчезнал е! Ела!