Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Ами… май съм готов — рече неуверено Томас.

— Без „май”, приятелче. Готов ли си, или не?

Томас вдигна глава и срещна погледа на Миньо.

— Готов съм.

— Да идем да потичаме тогава.

Минаха през Западната врата и навлязоха в Осма секция, където продължиха по няколко поредни коридора. Томас крачеше зад Миньо, който свиваше наляво и надясно, без дори да се замисля. Утринната светлина придаваше особена яркост на предметите — бръшляна, напуканите стени, каменните плочи на земята. Макар слънцето все още да не се виждаше, светлината бе достатъчна, за да се ориентират. Томас се стараеше да не изостава от Миньо, на моменти дори се налагаше да подтичва, за да се изравни с него.

Най-сетне приближиха правоъгълна вдлъбнатина в една дълга стена на север, която приличаше на рамка за врата, но без самата врата. Миньо мина покрай нея, без да спре.

— Тази тук е изход от Осма секция — средното ляво квадратче, към Първа секция — горното ляво квадратче. Както ти казах, този проход винаги е тук, но пътят до него може да е различен, защото стените менят местата си.

Томас го последва и едва сега забеляза колко се е задъхал. Надяваше се, че е от тичането и че скоро дишането му ще се успокои.

Продължиха по дългия коридор надясно и подминаха няколко отклонения вляво. Когато стигнаха дъното на коридора, Миньо забави крачка и извади от джоба си бележник и молив. Отбеляза си нещо, прибра ги и продължи, без да спира и за миг. Томас се зачуди какво ли бе записал, но Миньо отговори, Преди да е задал въпроса.

— В повечето случаи… се старая да разчитам на паметта си — поде той с глас, в който вече се прокрадваше изтощение.

— Но на всеки пети завой си отбелязвам по нещо, за да си помагам. Най-вече разлики от предишни минавания. Така мога да използвам вчерашната карта при рисуването на днешната. Облекчавам си работата, приятелче.

Потичаха още малко, преди да стигнат кръстовище. Тук имаше три възможни избора, но Миньо сви надясно, без да се поколебае. В същия миг измъкна от джоба си остър нож и без да забави крачка, отсече голям клон от бръшляна на стената. Хвърли го на земята зад тях, без да се обръща.

— Това вместо трохи ли е? — попита Томас, припомнил си една стара приказка. Подобни изблици от миналото бяха престанали да го изненадват.

— Трохи — потвърди Мино. — Аз съм Хензел, а ти — Гретел.

Продължиха нататък, като от време на време свиваха надясно, понякога наляво. На всеки завой Миньо отрязваше по един клон и го хвърляше на земята. Томас не можеше да не изпита уважение към него — момчето дори не се забавяше, когато го правеше.

— Е, добре — рече Миньо, който вече очевидно дишаше по-тежко. — Твой ред е.

— Какво? — Томас не бе очаквал да върши друго, освен да тича и да се оглежда.

— Да отрежеш клон — трябва да се научиш да го правиш в движение. Когато се връщаме, ги вдигаме или ги изритваме встрани.

Томас се зарадва, че най-сетне ще може да направи нещо повече, макар че щеше да мине известно време, преди да стане добър като Миньо. Първите няколко пъти трябваше да спринтира след отрязването, за да застигне другаря си, а един път дори си счупи нокът. Но на десетия опит вече го правеше почти като своя учител.

Двамата продължиха нататък. След като потичаха още малко — Томас нямаше представа колко дълго и на какво разстояние, — Миньо забави ход, после спря.

— Почивка — обяви, свали раницата си и извади отвътре термос с вода и ябълка.

Томас не се нуждаеше от подканяне, за да последва примера му. Надигна своя термос и пи жадно, усещайки как приятната хладина се спуска в гърлото му.

— По-кротко, приятел — спря го Миньо. — Остави си за по-късно.

Томас прибра термоса, пое си шумно въздух и се оригна. Отхапа от ябълката, беше приятно свежа. Сети се за деня, когато Миньо и Алби бяха отишли да търсят мъртвия скръбник — след което всичко се обърка.

— Така и не ми разказа какво се случи с Алби през онзи ден — и защо е в такова състояние. Предполагам, че скръбникът се е пробудил, но какво всъщност стана?

Миньо вече бе нарамил раницата. Изглеждаше готов за път.

— Онази гад просто не беше умряла. Алби я срита с крак като пълен идиот и тогава гадинката скочи, разпери шипове и се затъркаля с тлъстото си тяло към него. Нещо не беше наред с нея, защото не нападаше както обикновено. Сякаш по-скоро се опитваше да се измъкне, а нещастният Алби се бе озовал на пътя й.

— Искаш да кажеш, че е побягнала от вас? — Томас не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно.