Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Утре щеше да започне обучението му. Утре можеше да се опита да им помогне да открият това, което смяташе, че са пропуснали. Томас вече бе взел решение. Нямаше да обръща внимание на нищо. И нямаше да се отказва, докато не намери решение на загадката и не открие пътя към дома.

Утре. Тази дума остана да се рее из съзнанието му, докато накрая заспа.

Миньо го събуди преди изгрев-слънце и му даде знак с фенерчето да го последва към Чифлика. Томас бързо се отърси от сутрешната си сънливост, развълнуван от перспективата да започне обучението си. Измъкна се от одеялото и последва нетърпеливо своя учител, заобикаляйки купчините спящи на земята езерни, чието похъркване бе единственото доказателство, че не са мъртви. Бледа утринна светлина озаряваше Езерото и оцветяваше всичко наоколо в тъмносиньо. Никога досега Томас не бе виждал това място тъй преизпълнено с покой. Откъм кокошарника се обади ранобуден петел.

Двамата заобиколиха Чифлика и спряха пред схлупена барака, която Миньо отключи. Томас нямаше търпение да узнае какво има вътре. Зърна въжета и вериги, както и други странни предмети, през които премина лъчът от фенерчето на Миньо. Накрая светлината се спря на кутия със спортни обувки. Томас едва не се разсмя, изглеждаше толкова банално.

— Пращат ни нови обувки на всеки няколко седмици — обясни Миньо. — Без тях краката ни ще изглеждат сякаш ходим по Марс. — Той приклекна и разрови купчината. — Кой номер носиш?

— Номер? — Томас помисли за миг. — Аз… не зная. — Странно, но наистина не си спомняше. Наведе се и събу обувките, с които бе дошъл тук. После погледна подметките им. — Четиресет и четири.

— Божичко, ама и ти имаш едни лопатари! — Миньо му подаде чифт елегантни сребристи маратонки. — Ето ти, тези са от твоя номер. Приличат ми на две канута.

— Хубави са. — Томас ги взе, излезе от бараката, седна на тревата и ги нахлузи. Миньо взе още няколко неща, преди да се присъедини към него.

— Само бегачите и блюстителите получават такива — рече той. Преди Томас да вдигне глава, в скута му тупна пластмасов часовник. Беше черен на цвят, съвсем обикновен, с простичък циферблат.

— Сложи го и никога не го сваляй. Животът ти може да зависи от това.

Томас се зарадва на придобивката. Досега се налагаше да определя часа по слънцето и издължаващите се сенки, но щом си бегач, трябваше да знаеш времето с точност. Постави часовника на ръката си и се върна към връзването на обувките.

Миньо продължи с обясненията:

— Тук има раница, термос за вода, пакет суха храна, шорти, фланели и други неща. — Той сръчка Томас, който вдигна глава. Държеше изрязани гащета от еластична материя. — Тези са за отдолу, да ти е по-удобно да тичаш.

— По-удобно?

— Ами, нали разбираш… Иначе твоят…

— Аха, разбрах. — Томас взе гащетата и останалите вещи. — За всичко сте помислили, а, момчета?

— Като прекараш няколко години в търчане из лабиринта, разбираш от какво имаш нужда. — Миньо се зае да прибира нещата в раницата.

Томас го погледна учудено.

— Да не искаш да кажеш, че правите поръчки? Подбирате си доставките? — Защо хората отвън, които ги бяха пратили тук, бяха склонни да помагат с толкова много неща?

— Разбира се. Достатъчно е да оставим бележка в Кутията и готово. Което не значи, че винаги получаваме това, което поискаме. Понякога ни пращат, друг път не.

— Някога да сте искали карта?

Миньо се разсмя.

— Да. опитахме веднъж. Поискахме и телевизор, но ядец. Предполагам, че онези негодници не желаят да гледаме колко е хубав животът отвъд проклетия лабиринт.

Томас се съмняваше, че предишният му живот е бил чак такава песен — кой свят би се отнесъл така със своите деца? Тази мисъл не само го изненада, но и сякаш пробуди нещо в паметта му, ала светлинката угасна за миг. Той поклати глава, приключи със завързването на обувките, стана и скочи няколко пъти за проба.

— Удобни са. Мисля, че съм готов.

Миньо, все още наведен над раницата, вдигна глава и на лицето му се изписа неудоволствие.

— Приличаш на идиот, като подскачаш като някаква балерина. И какво ще правиш отвън без храна и оръжие?

— Оръжие? — Томас застина на място.

— Оръжие — повтори Миньо и се върна в бараката. — Ела тук, ще ти покажа.

Томас го последва в малкото помещение и видя как другарят му извади няколко кутии от рафтовете в дъното. Под тях имаше скрит капак. Миньо го повдигна и отдолу се показаха дървени стълби, водещи в мрака.