Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас се разсмя, за да прогони внезапната тъга, обзела го при този въпрос.

— Разбира се, че си имал, приятелче. Аз ли да ти обяснявам за пчеличките и птичките?

— Не това имах предвид — навъси се Чък. — Повечето момчета, които преживяват Промяната, си спомнят ужасни неща, за които не искат да говорят. И това ме кара да се съмнявам, че бих поискал да се върна у дома. Та исках да попитам, смяташ ли, че е възможно наистина да съм имал майка и баща някъде във външния свят и те да тъгуват за мен? Мислиш ли, че плачат нощем?

Томас установи с изненада, че очите му се пълнят със сълзи. Животът след пристигането му тук бе толкова объркан и препълнен със събития, че досега не се бе замислял над факта, че момчетата тук може би имат семейства, на които липсват.

За пръв път думите на Чък пробудиха у него желанието да убие някого. Този хлапак трябваше да ходи на училище, да си играе с други деца. Заслужаваше дом и семейство, което да се грижи за него, да го обича, да се безпокои, че го няма. Любеща майка, която да го кара да се къпе всеки ден, и баща, който да му помага с домашните.

Томас ненавиждаше хората, които бяха отнели това малко, нещастно момче от семейството му. Мразеше ги със страст, каквато не вярваше, че би изпитвало човешко същество. Искаше Чък да е щастлив.

Но щастието им бе отнето. Обичта бе отнета от техния нов живот.

— Чуй ме, Чък — заговори той. — Сигурен съм, че имаш родители. Зная го. Готов съм да се обзаложа, че майка ти влиза в твоята стая, прегръща възглавницата ти и оплаква своята участ, задето те е изгубила. И сигурно плаче. Облива се в сълзи. Ходи с подпухнали очи и подут нос. Това е истината.

Чък не отговори, но на Томас му се стори, че чува сподавени хлипания.

— Не се предавай, Чък. Ще намерим решение на тази загадка и ще се измъкнем оттук. Вече съм бегач — обещавам, че ще направя всичко възможно да те върна в твоята стая. И тогава майка ти ще спре да плаче. — Томас бе уверен в думите си. Усещаше как горят в сърцето му.

— Дано да си прав — рече Чък с разтреперан глас. След това му махна от прозорчето и се отдалечи.

Томас се зае да кръстосва килията, кипящ от желание да изпълни час по-скоро обещанието си.

— Кълна се, Чък — прошепна той. — Кълна се, че ще те върна у Дома.

Малко след като Томас чу стърженето и тътнежа на затварящите се врати, Алби дойде да го освободи, което бе доста голяма изненада. Металният ключ изщрака и вратата на килията се отвори.

— Жив ли си още, сбръчканяко? — попита Алби. Изглеждаше много по-добре от вчерашния ден и Томас не можеше да откъсне очи от него. Кожата му бе възвърнала нормалния си цвят, около очите му вече не се виждаха сплетени венички и като че ли дори бе напълнял за тези петнайсетина часа.

Алби забеляза, че го гледа ококорено.

— Какво си ме зяпнал, сбръчканяко?

Томас поклати глава. Питаше се какво ли си спомня Алби и какво ли знае за него.

— Ами… нищо. Просто съм учуден, че оздравя толкова бързо. Добре ли си вече?

Алби сви десния си бицепс.

— Никога не съм бил по-добре. Хайде, излизай навън. Томас го последва. Алби затвори вратата на пандиза и я заключи, сетне добави:

— Е, малко послъгах. Чувствам се като нещо, изцопнато от скръбник.

— Точно така изглеждаше вчера. Но днес си като нов. Кълна се.

Алби прибра ключовете в джоба си и се облегна на вратата на пандиза.

— Помниш ли какво ти казах вчера?

Сърцето на Томас се разтуптя. Нямаше представа какво да очаква оттук нататък.

— Ааа, да, спомням си.

— Видях каквото видях, новако. Спомените избледняват, но тези няма да ги забравя никога. Беше ужасно. Опитах се да говоря за това и тогава нещо започна да ме души. Сега образите се разсеяха, потънаха като нещо, което се опитваш да забравиш.

Сцената от предния ден изплува в съзнанието на Томас — Алби се мята, мъчи се да се задуши. Дори не би повярвал, че подобно нещо е възможно, ако сам не бе станал свидетел. Въпреки че се боеше от отговора, знаеше, че трябва да попита нещо.

— Какво беше това за мен? Ти все повтаряше, че си ме видял. Какво правех?

— Ти беше със… Създателите. Помагаше им. Но не това ме потресе толкова.

„Помагал съм им?” Томас се сви, сякаш някой бе забил юмрук в корема му. Не можеше да намери сили да попита какво означава това.

Алби продължи:

— Надявам се, че Промяната не ни връща истинските спомени, а само насажда фалшиви. Някои го подозират, аз мога само да храня надежди. Ако светът е такъв, какъвто го видях… — Той млъкна с мрачно лице.