Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас не му обърна внимание. Беше сигурен, че е чул нечий глас. Отново погледна момичето.

— Аз… — Той се наведе над момичето, погледна я в лицето. — Нют, чу ли нещо, преди да скоча?

— Не.

Разбира се, че не.

— Аз пък… стори ми се, че чух. Не зная. Може да е било в главата ми. Тя… не каза ли нещо?

— Тя ли? — Нют го изгледа внимателно. — Не. Защо? Какво си чул?

Томас се боеше да го признае.

— Аз… кълна се, че чух име. Тереза.

— Тереза? Не, не съм чувал подобно нещо. Трябва да е изникнало от паметта ти! Това е името й, Томи. Тереза. Трябва да е името й.

— Беше сякаш… тя го каза. Чух го, наистина. Но в ума ми, човече. Не мога да го обясня.

„Томас.”

Този път не само скочи от стола, но и избяга в дъното на стаята, като по пътя си събори лампата, която се строши с трясък на пода. Беше глас. Глас на момиче. Шепнещ, сладък, уверен. Чу го. Знаеше, че го е чул.

— Какво ти става бе, човек? — възкликна Нют.

Сърцето на Томас подскачаше. Усещаше лумкането му в главата си. Стомахът му се свиваше мъчително.

— Тя… тя ми говори. В главата ми. Току-що каза името ми!

— Какво?

— Кълна се! — Светът се завъртя наоколо. — Чух го… чух гласа й в главата си. Или нещо… което приличаше на глас…

— Томи, седни веднага. Какви ги приказваш?

— Нют, говоря сериозно. Не е глас… и същевременно е.

„Том. Ние сме последните. Скоро всичко ще свърши. Трябва да свърши.”

Думите отекнаха в ума му и достигнаха до тъпанчетата — наистина можеше да ги чуе. Ала не звучаха, като да идват откъм стаята, а отвътре, от тялото му. По някакъв начин ги чуваше в главата си.

„Том, престани да се чудиш.”

Той притисна ушите си с длани и затвори очи. Беше много странно, не можеше да си обясни какво става.

„Том, паметта ми вече избледнява. Когато се събудя, няма да си спомням много. Можем да преминем изпитанията. Всичко трябва да приключи. Пратиха ме, за да му дам начало.”

Томас не можеше да издържа повече. Без да обръща внимание на въпросите на Нют, той изтича до вратата, отвори я и прекоси тичешком коридора. Спусна се по стълбите, изхвърча навън и продължи да бяга. Но дори сега не можеше да се отърве от гласа.

„Всичко ще се промени” — каза тя.

Искаше му се да крещи, да тича, докато падне в несвяст. Стигна до Източната врата, профуча през нея и напусна Езерото. Продължи да тича, коридор след коридор, дълбоко навътре, в сърцето на лабиринта, пък по дяволите правилата. И все пак не можеше да избяга от гласа й.

„Бяхме ние с теб, Том. Ние им го направихме. И на нас.”

Томас не спря, докато гласът не притихна напълно.

Едва сега си даде сметка, че е тичал почти час — сенките на стените се спускаха на изток и скоро слънцето щеше да залезе, а вратите да се затворят отново. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Странно откъде знаеше колко е часът и каква е правилната посока. Вероятно инстинктите му надделяваха.

Трябва да се прибере.

Но не бе сигурен дали може отново да се изправи пред нея. Да чуе гласа й в главата си. Странните неща, които тя му каза.

Ала нямаше друг избор. Отричането на истината не би решило нещо.

Докато бързаше назад към Езерото, той научи някои нови неща за себе си. Разполагаше в ума си с точен маршрут през лабиринта, същия, по който бе тичал, докато бягаше от гласа. Нито за миг не се поколеба накъде да свърне.

И тогава се сети за нещо друго.

Миньо беше прав. Томас скоро щеше да бъде най-добрият бегач.

Другото, което научи за себе си, сякаш нощта, прекарана в лабиринта, вече не го бе потвърдила, беше, че тялото му се намира в отлична форма. Само преди ден бе на границата на изтощението и го болеше всяка фибра. Беше се възстановил бързо, без последствия и дори сега, след като тича цял час, се чувстваше добре. Не беше необходимо да е математически гений, за да прецени, че е пробягал половин маратонска дистанция, когато наближи отново Езерото.

Никога досега не бе имал възможност да прецени мащабите на Езерото и мисълта за това го смая. Километри след километри. С местещите се всяка нощ стени вече разбираше защо ориентацията вътре остава толкова нерешима задача. Дори се чудеше как бегачите изобщо се справят.

Томас продължи да тича, коридор след коридор. Когато най-сетне прекоси прага на Езерото, до затварянето на вратите оставаха броени минути. Изтощен, той се отправи към Мъртви глави, навлезе в горичката и спря в най-южния й край. Повече от всичко искаше сега да е сам.

Опря гръб на стената и бавно се свлече на земята. Никой не дойде, никой не го обезпокои. Южната стена се раздвижи и затвори вратата за нощта. След броени минути, настанен удобно в бръшляна, Томас заспа.