Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас спря да дъвче, потънал в размисъл. Възможно ли е хората отвъд лабиринта да ги контролират по някакъв начин? Ужасяваща мисъл.

— Трябва да намерим Гали — рече Нют. — Къде ли се запиля този тип? Веднага щом се нахраним, ще го открия и ще го тикна в пандиза.

— Сериозно? — Томас го погледна с любопитство. Не можеше да отрече, че идеята му се нрави.

— Този сбръчканяк се опита да те убие и на всяка цена ще се погрижим това да не се повтаря. Гали ще трябва да си плати за стореното — и да се радва, че не го прогонваме. Спомняш си какво ти говорих за реда?

— Аха. — Томас се опасяваше обаче, че след затварянето си Гали ще го намрази още повече.

„Не ми пука — помисли си той. — Вече не ме е страх от него.”

— Ето как ще постъпим, Томи — поде Нют. — Днес няма да се отделяш от мен — трябва да обсъдим някои неща. Утре — в пандиза. После те предавам на Миньо и искам известно време да не се забъркваш в неприятности. Ясно?

Томас нямаше нищо против идеята. Нито против факта, че известно време ще остане сам.

— Звучи чудесно. Значи Миньо ще ме обучава?

— Именно — вече си бегач. Миньо ще те учи. Ще ти покаже лабиринта, картите, всичко. Имаш доста да учиш. Очаквам от теб да се постараеш.

Томас бе шокиран, че идеята отново да излезе в лабиринта никак не го плашеше. Дълбоко в себе си дори се радваше, че поне за известно време ще напусне Езерото. Новата цел на живота му бе да избягва близостта с други хора.

Няколко минути двамата мълчаха, докато Нют най-сетне заговори по въпроса, който всъщност искаше да обсъдят.

— Томас — поде той, — налага се да приемеш нещо. Твърде много пъти го чухме, за да го отричаме, и е време да го обсъдим.

Томас знаеше какво се задава, но въпреки това бе изненадан. Боеше се от продължението.

— Гали го каза. Алби също. А и Бен — продължи Нют. — Момичето — след като я извадихме от Кутията — и тя го спомена. — Той млъкна за момент, вероятно очакваше Томас да попита за какво говори.

— Те всички казаха, че предстои промяна.

Нют отмести поглед и кимна.

— Именно. Освен това Гали, Алби и Бен твърдяха, че са те видели в спомените си — и доколкото разбирам, не си засаждал цветенца, нито си помагал на старици да пресекат улицата. Според Гали нещо около теб намирисва и той дори се опита да те убие.

— Нют… не зная какво да кажа…

Той обаче не го остави да довърши.

— Томас, сигурен съм, че не помниш нищо. Престани да се оправдаваш. Никой от нас не си спомня каквото и да било. Въпросът е, че при теб има нещо различно и е време да разберем какво.

Томас се ядоса.

— Добре, и как ще го направим? И аз като всеки друг искам да знам кой съм.

— Разтвори ума си. Бъди откровен, ако нещо — каквото и да е — ти се стори познато.

— Нищо досега… — поде Томас, но спря. Толкова много неща му се бяха случили след пристигането, че почти бе забравил колко познато му се бе сторило Езерото в началото, през онази първа нощ, когато спа до Чък. Колко удобно и уютно се бе почувствал. Нищо общо с ужаса, който би трябвало да го сполети.

— Виждам, че нещо ти светна — каза Нют и добави тихо: — Говори.

Томас се двоумеше. Не знаеше какви ще са последствията, ако си признае. Но се бе уморил от тайни.

— Ами… не мога да посоча нещо конкретно. — Той замълча, за да обмисли думите си: — Всъщност наистина имах усещането, че съм бил тук и преди. — Взря се в Нют, търсейки в очите му потвърждение. — Някой друг да е имал подобно усещане?

Лицето на Нют остана безизразно. Той поклати глава.

— О, не, Томи. Повечето от нас прекараха първата седмица с напълнени от страх гащи и ококорени очи.

— Е, така де — въздъхна Томас. Но какво ли означаваше това? Нима е различен от другите? Или нещо с него не е наред? — Стори ми се познато и знаех, че искам да бъда бегач.

— Това е ужасно интересно. — Нют го разглеждаше, без да се опитва да прикрие подозрителността си. — Ще продължим да те наблюдаваме. А ти остави на ума си да те води, опитай се да разбереш какво още знаеш. Зарови се навътре и не спирай да търсиш, каквото и да е.

— Обещавам. — Томас затвори очи и се помъчи да надзърне в мрака на мислите си.

— Не в момента, сбръчканяко — разсмя се Нют. — Имах предвид отсега нататък. Когато си свободен, докато се храниш или спиш нощем, когато се разхождаш, учиш или се подготвяш. И ми кажи, ако нещо ти се стори дори смътно познато. Ясно?

— Да, ясно. — Томас си даде сметка, че по някакъв начин е накарал Нют да го подозира, но очевидно засега успяваше да прикрие своята загриженост.