Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас се надигна ужасен и изплашен. Лицето на Алби, бледо допреди малко, сега бе станало мораво, очите му се завъртяха нагоре и показаха бялото си.

— Алби! — извика Томас, но не смееше да го докосне. — Нют! — изкрещя той. — Нют, ела бързо тук.

Вратата се разтвори още преди да е довършил изречението.

Нют изтича при Алби, сграбчи го за раменете и прикова тялото му към леглото.

— Дръж го за краката! — нареди той.

Томас се опита да изпълни каквото му бяха заръчали, но Алби риташе и се дърпаше, не позволяваше да го доближат. Успя да изрита Томас в челюстта и от острата болка му притъмня пред очите. Той се дръпна назад, търкайки удареното място.

— Просто го направи! — тросна се Нют.

Томас събра кураж, хвърли се върху Алби и го притисна с тяло на леглото. Уви ръце около бедрата му и натисна коленете му с гърди. Алби продължаваше да стиска шията си, сякаш някой го душеше.

— Пусни! — извика му Нют и задърпа пръстите му. — Ще се задушиш.

Томас виждаше как мускулите на Нют се напрягат от усилие. Най-сетне той успя да откопчи едната ръка, след това и другата. Притисна ги върху гърдите на Алби и ги задържа там. Болният постепенно взе да се успокоява и накрая остана да лежи проснат, с изцъклен в тавана поглед.

Томас продължаваше да притиска краката на момчето. Нют изчака няколко минути и едва тогава му пусна ръцете. Томас също се дръпна, надяваше се изпитанието да е приключило.

Алби отвори бавно очи, сетне спусна отново клепачи, сякаш всеки миг щеше да потъне в дълбок сън.

— Съжалявам, Нют — прошепна. — Не зная какво стана. Беше сякаш… някой друг командваше тялото ми. Съжалявам…

Томас си пое дълбоко дъх.

— Няма какво да ми съжаляваш — скастри го Нют. — За малко да си видиш сметката сам-самичък.

— Не бях аз, кълна се — промърмори Алби.

Нют вдигна безпомощно ръце.

— Какво значи това — не бях аз? — попита.

— Не зная. Просто… не бях аз. — Алби изглеждаше също толкова объркан, колкото и Томас.

Нют реши, че въпросът не заслужава обсъждане. Поне за момента. Вдигна падналите на пода одеяла и зави болния си приятел.

— Поспи сега, а по-късно ще говорим. — Той го потупа по главата. — Да знаеш само как изглеждаш…

Но Алби вече се бе унесъл в сън.

Нют посочи с поглед вратата. Томас нямаше нищо против да напусне това място. Последва Нют отвън в коридора. Миг преди да излязат, Алби прошепна нещо. Двете момчета се заковаха на място.

— Какво? — попита Нют.

Алби отвори очи и повтори по-високо:

— Внимавайте с момичето! — Сетне клепачите му се склопиха.

Ето пак — момичето. Кой знае защо всичко се свеждаше до нея. Нют погледна въпросително Томас, но той вдигна рамене. Нямаше представа за какво говори Алби.

— Да вървим — прошепна Нют.

— И, Нют? — Алби отново отвори очи. — Да?

— Пази картите! — Алби се обърна на другата страна, с което показа, че разговорът е приключил.

Томас реши, че последното съобщение е доста обезпокоително. Двамата с Нют излязоха и затвориха вратата.

Томас последва Нют, който се спускаше бързо надолу по стълбата на Чифлика. Навън бе слънчев следобед. Известно време двамата мълчаха. Томас си мислеше, че нещата стават от лоши по-лоши.

— Гладен ли си, Томи? — попита неочаквано Нют.

Томас не можеше да повярва на въпроса.

— Да съм гладен? Имам чувството, че всеки момент ще повърна. Не, не съм гладен.

Нют се ухили.

— Е, аз пък съм гладен. Да идем да проверим какво е останало от обяда. Трябва да обсъдим някои неща.

— Мислех си, че ще предложиш нещо подобно.

Двамата се отправиха към кухнята, където въпреки мърморенето на Пържитиган успяха да се сдобият със сандвичи със сирене и зеленчуци. Томас не можеше да не забележи странните погледи, които му хвърляше блюстителят на готвачите, и начина, по който извръщаше очи всеки път, когато Томас го поглеждаше.

Нещо му подсказваше, че отсега нататък това ще е обичайното поведение на мнозина.

Двамата с Нют решиха да ядат навън и след няколко минути се озоваха при западната стена, където приседнаха и опряха гърбове в бръшляна. Томас трябваше да се тъпче почти насила, но си даваше сметка, че се нуждае от сили, за да се справи с това, което им предстоеше.

— Друг път случвало ли се е нещо подобно? — попита той след малко.

Нют го погледна и лицето му внезапно придоби мрачно изражение.

— Каквото направи току-що Алби? Не. Никога. Но от друга страна, никой не се е опитвал да ни каже какво си спомня от Промяната. Винаги отказват. А пък Алби се помъчи — и сам видя какво последва.