Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Да, добре — смотолеви Чък, свел поглед към дървените стъпала.

Томас продължи нагоре. Едва сега забеляза, че целият е плувнал в пот. Не искаше да ходи там.

Мрачен и сериозен, Нют го последва до горната площадка. Спряха в близкия край на дългия, тъмен коридор, който Томас бе изминал през първия ден, за да види Бен. Споменът за онази случка го накара неволно да се свие, надяваше се, че Алби е напълно излекуван от преживяното и няма да види отново същата гледка — зеленикавата кожа, издутите вени, гърчовете. Но се приготви за най-лошото.

Последва Нют до втората врата вдясно и спря, докато по-голямото момче почука лекичко — в отговор отвътре долетя тихо стенание. Нют отвори вратата и едва доловимото поскърцване пробуди далечен спомен в ума на Томас за филми с обитавани от призраци къщи. Ето го отново — слаб проблясък от миналото. Помнеше филмите, но не и лицата на актьорите, нито с кого и кога ги е гледал. Помнеше и киносалоните, ала не и как точно е изглеждал някой от тях. Беше невъзможно да обясни как се чувства, дори на себе си.

Нют пристъпи в стаята и му даде знак да го последва. Томас се подготви вътрешно за ужасната гледка, която предполагаше, че го очаква. Но видя един изтощен на вид младеж, излегнат в леглото, със затворени очи.

— Спи ли? — прошепна Томас, като премълча истинския въпрос, който изникна в ума му: „Жив ли е, или мъртъв?”

— Не зная — отвърна полугласно Нют. Доближи леглото и седна на стола. Томас се настани от другата страна.

— Алби — прошепна Нют. Сетне повиши глас: — Алби. Чък каза, че си искал да говориш с Томас.

Клепачите на младежа трепнаха — показаха се кръвясали очи. Той погледна към Нют, сетне към Томас. Изстена, надигна се с мъка и опря гръб в стената.

— Аха — потвърди с пресипнал глас.

— Чък каза, че си се мятал и си се държал като побъркан — Нют се наведе напред. — Какво има? Болен ли си?

Алби заговори внезапно, на пресекулки, със същия нисък и дрезгав глас:

— Всичко… ще се… промени. Момичето… Томас… аз ги видях… — Той затвори очи, отново ги отвори и ги вдигна към тавана. — Никак не ми е добре.

— Какво искаше да кажеш с това, че си видял… — поде Нют.

— Казах да дойде Томас! — извика Алби във внезапен прилив на сили. — Не съм викал теб, Нют! Томас! Поисках да ми пратите онзи чудак Томас!

Нют погледна въпросително Томас. Момчето повдигна рамене. Какво би могъл да иска от него Алби?

— Добре, сбръчканяко — въздъхна Нют. — Тук е, говори с него.

— Излез — нареди Алби със затворени очи, като дишаше тежко. — Няма начин — искам да чуя какво ще му кажеш.

— Нют… — Пауза. — Излез. Сега.

Томас се зачуди какво ли толкова ще му каже Алби.

— Но… — опита се да възрази Нют.

— Вън! — кресна неочаквано Алби и гласът му затрепери от усилието. Той се преви мъчително, седнал в леглото. — Излез!

Лицето на Нют помръкна — Томас забеляза с изненада, че дори е ядосан. После Нют се надигна бавно, доближи вратата и я отвори.

„Наистина ли ще си тръгне?” — запита се Томас.

— Не очаквай да ти целувам задника, когато дойдеш да ми се жалваш — подхвърли Нют и сетне излезе в коридора.

— Затвори вратата! — извика след него Алби. Нют се подчини и я затръшна със замах.

Сърцето на Томас биеше учестено — досега не бе оставал насаме с някого, преживял Промяната. Надяваше се, че Алби ще сподели бързо това, което има да му казва, и Томас ще се измъкне не след дълго. Последва дълго мълчание, през което Томас почти се тресеше от страх.

— Зная кой си — произнесе накрая Алби.

Томас не знаеше какво да отвърне. Понечи да каже нещо, но устните му сякаш бяха парализирани. Беше напълно объркан. И изплашен.

— Зная кой си — повтори бавно Алби. — Видях те. Всичко видях. Откъде идваме. Кой си ти. Кое е момичето. Помня изблика.

„Изблик?” — повтори наум Томас.

— Не разбирам за какво говориш — каза гласно. — Какво си видял? Наистина бих искал да разбера кой съм.

— Не е никак приятно — промълви Алби и за пръв път, откакто Нют ги остави насаме, погледна Томас в очите. Очите му бяха хлътнали в орбитите, обкръжени от дълбоки, тъмни сенки. — Всъщност е ужасно. Защо тези негодници искат да си спомняме? Не може ли просто да си живеем тук и да бъдем щастливи?

— Алби — прекъсна го Томас. — Ти мина през Промяната Какво стана? Какво си спомни? Говори смислено.

— Ти… — поде Алби, но внезапно стисна шията си с ръка и изстена сподавено. После започна да рита, да се мята, сякащ някой го душеше. Езикът му щръкна навън и той започна да го хапе и дъвче.