Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Добре тогава — ухили се Нют. — Да идем да се срещнем с един човек.

— С кого? — попита Томас, но знаеше отговора още преди да го чуе. Отново го завладя страх.

— С момичето. Искам да я гледаш, докато те заболят очите за да видим дали мозъкът ти няма да роди нещо. — Нют се надигна. — А след това ще ми предадеш дума по дума какво точно ти каза Алби.

Томас въздъхна и също се изправи.

— Добре. — Не знаеше дали трябва да разкаже на Нют за разговора с Алби, но от друга страна, бе решил повече да не таи нищо в себе си.

Двамата се отправиха към Чифлика, където момичето все още лежеше в кома. Томас не можеше да прогони тревогите си какво ли може да мисли за него Нют. Въпросът бе, че наистина го харесваше. Ако Нют му обърне гръб сега, не знаеше какво ще прави.

— Какво пък, има още една възможност — подхвърли нехайно Нют. — Може да те пратим на скръбниците — като те ужилят, сам ще си спомниш всичко. Имаме нужда от спомените ти, приятелче.

Томас се разсмя, ала изведнъж си помисли, че може би Нют изобщо не се шегува.

Момичето спеше спокойно, сякаш всеки момент щеше да се събуди. Томас очакваше да я завари измършавяла — все едно е на прага на смъртта. Но гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно и кожата й не беше бледа.

По-ниският от двамата фелдошари бдеше на пост до нея — Томас не помнеше името му. От време на време сипваше в устата й по няколко глътки вода. На масата имаше останки от обяд — купа със супа и картофено пюре. Правеха всичко възможно да я поддържат жива и в добро състояние.

— Здрасти, Клинт — поздрави Нют. — Как е тя? Ще се оправи ли?

— Аха — отвърна Клинт. — Засега е съвсем добре, макар че понякога говори насън. Надяваме се скоро да излезе от комата.

Томас усети, че безпокойството му нараства. Кой знае защо не бе обмислял възможността какво може да стане, ако момичето се пробуди. Не можеше и да разбере защо подобна перспектива ще го плаши.

— Записваш ли всяка дума, която произнася? — попита Нют.

Клинт кимна.

— Повечето е неразбираемо. Но все пак записваме каквото можем.

Нют посочи бележника на шкафчето.

— Да чуем нещо.

— Ами, повтаря все същите неща, които каза, когато излезе от Кутията. За промяната. Разни работи за Създателите и как „краят наближавал”. И… аа… — Клинт погледна към Томас, сякаш не искаше да продължи в негово присъствие.

— Не се притеснявай, — той може да чуе всичко, което и аз — увери го Нют.

— Е, щом е тъй… — Клинт отново погледна Томас. — Непрестанно повтаря неговото име.

Томас едва не залитна от изненада. Защо всичко трябваше да се върти все около него? Откъде познаваше момичето? Беше като скитащ из мозъка му сърбеж, до който не можеше да се добере.

— Благодаря, Клин. Ще ми докладваш, ако има промяна, нали? — Нют звучеше така, сякаш намекваше на Клинт, че трябва да излезе.

— Разбира се. — Фелдошарят кимна и напусна помещението.

— Дръпни си стол — подкани Нют и приседна на края на леглото. Поуспокоен, че Нют не се бе нахвърлил върху него с обвинения, Томас взе стол и го постави до леглото на момичето. После седна, наведе се и огледа лицето й.

— Е, нещо да ти е познато? — попита Нют. — Каквото и да е.

Томас не отговори, продължи да я разглежда, опитвайки се да преодолее някаква мислена бариера и да пробуди спомените си. Сети се за онзи момент, когато тя бе отворила очи — след като я извадиха от Кутията.

Бяха сини на цвят, по-сини, отколкото бе виждал някога. Представи си как тези очи го гледат, добави към тази представа черната й коса, безупречната бяла кожа, пълните й устни…

Едва сега, докато я разглеждаше отблизо, осъзна колко е красива. За миг нещо трепна в дълбините на съзнанието му — далечен спомен, скрит, но несъмнено притаил се там. Проблесна само за частица от секундата и изчезна в бездната, преди да успее да го улови. Но все пак почувства нещо.

— Познавам я — прошепна той и се облегна назад. Нямаше нищо против да го признае гласно.

— Какво? Коя е тя? — попита Нют.

— Нямам представа. Но нещо се размърда в мен — познавам я отнякъде. — Томас потърка уморено очи.

— Продължавай да мислиш за това. Не го губи — съсредоточи се.

— Опитвам се, затова млъкни. — Томас затвори очи и отново се зае да търси слепешком в тъмнината. Въпросът бе, че дори не знаеше кой е той самият.

— Само дето… — въздъхна той, после изведнъж отвори очи и ги втренчи в Нют.

„Тереза.”

Томас скочи от стола, бутна го назад, завъртя се. И тогава чу…

— Какво има? — попита Нют. — Спомни ли си нещо?