Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас понесе чинията си към гишето.

— Искам само един нормален ден — един ден, в който да си отдъхна.

— В такъв случай смятай, че желанието ти е изпълнено — произнесе един глас зад него.

Томас се обърна и видя усмихнатото лице на Нют. Усмивката пробуди в душата му известна сигурност и успокоение.

— Хайде тръгвай, затворнико — подкани Нют. — Ще си починеш в пандиза. Чъки ще ти донесе нещо за обяд.

Томас кимна и се отправи към вратата. Изведнъж мисълта за затвора му се стори примамлива. Един ден на спокойствие и отдих.

Макар нещо да му подсказваше, че съществува по-голяма вероятност Гали да му поднесе цветя, отколкото да преживее един спокоен ден в Езерото.

Пандизът се намираше на закътано място между Чифлика и северната стена на Езерото, скрит зад високи бодливи храсталаци, които навярно не бяха подрязвани от векове. Представляваше масивна бетонна постройка със зарешетен прозорец и дървена врата, която се заключваше с голямо ръждясало резе, сякаш дошло тук от средновековна тъмница.

Нют извади ключ и отключи катинара, после даде знак на Томас да влезе.

— Вътре има само един стол. Забавлявай се както можеш.

Томас пристъпи в помещението и изпъшка тихо — единствената мебелировка бе стар паянтов стол, с един подрязан по-късо от останалите крак, причината за което бе очевидна. Нямаше дори тапицерия.

— Приятно прекарване — пожела Нют, преди да затвори вратата. Томас чу зад гърба си щракането на резето. После лицето на Нют изникна зад решетките.

— Ето ти и наградата, задето нарушаваш правилата — подхвърли той с подигравателна усмивка. — Томи, зная, че спаси човешки живот, но все пак…

— Да, ясно ми е. Редът.

Нют се засмя.

— Не си глупак, приятелю. Разбери, такъв е животът тук. Помисли върху това, докато стоиш между тези четири стени.

След което си тръгна.

Измина първият час, през който досадата на Томас непрестанно нарастваше. Към втория час вече му се искаше да си блъска главата в стената. Два часа по-късно си мислеше, че ще е по-добре да излезе в лабиринта и да се гони със скръбниците, отколкото да виси тук, в този скучен пандиз. Опита се да пробуди заспалите си спомени, но не се получи нищо.

За щастие малко след това се появи Чък с обяда и отърва Томас от лошите мисли.

След като му подаде бутче пилешко и вода през решетките, Чъки взе думата.

— Нещата в Езерото се връщат към нормалното — обяви момчето. — Бегачите излязоха, останалите се захванаха за работа. Все още няма и следа от Гали. Нют каза на бегачите да се приберат веднага, ако узнаят нещо за него. И още — Алби вече е на крака. Изглежда добре. Нют е доволен, че не се налага да държи шефското място повече.

При споменаването на Алби Томас изгуби интерес към храната. Спомни си как предния ден едрото момче се бе опитало да се самозадуши. После се сети, че никой не знае какво бе казал Алби, след като Нют напусна стаята — преди да получи пристъп. Но това не значеше, че Алби ще запази тайната им.

Чък продължаваше да говори и сега избра съвсем нова тема.

— Томас, малко съм объркан, човече. Не зная как е при теб, но ако ме питаш, нямам никакво желание да живея тук. Искам да се върна при семейството си. Каквото и да е мястото, откъдето са ме взели. Искам да си спомня.

Томас го погледна учудено. Никога досега не бе чувал толкова откровено изказване от Чък.

— Разбирам за какво говориш — промърмори той.

— Знаеш ли — призна му Чък, — в началото плачех. Всяка нощ.

— Наистина? — Това признание накара Томас да забрави Алби.

— Като малко бебе. Почти до деня, когато се появи ти. Сетне, предполагам, започнах да свиквам. Приех, че това е новият ми дом, макар да полагахме непрестанни усилия да намерим път навън.

— Аз плаках само веднъж — сподели Томас, — но това стана, след като едва не ме изядоха жив. Сигурно съм доста коравосърдечен.

— Плакал си? — повдигна вежди Чък. — Тогава?

— Аха. Когато последното чудовище падна от Скалата, не издържах и се разревах с глас. Чак гърдите ме заболяха. — Томас си спомняше онзи момент много ясно. — Всичко се стовари изведнъж върху мен. Вярно е, че след това се почувствах по-добре. Вече никога няма да ме е срам, че съм плакал.

— Наистина се чувстваш по-добре, нали? Странно е как действа плачът.

Изминаха няколко минути. Томас откри, че не би имал нищо против Чък да си тръгне.

— Ей, Томас? — повика го Чък.

— Тук съм.

— Как мислиш, дали съм имал родители? Истински родители?