Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

На следващата сутрин някой го разтърси за рамото.

— Томас, събуди се. — Беше Чък, това хлапе умееше да го открива навсякъде.

Томас изстена, наведе се и протегна ръце. През нощта някой го бе завил с две одеяла.

— Колко е часът?

— Почти изпусна закуската. — Малчуганът го дръпна за ръката. — Хайде, ставай. Трябва да започнеш да се държиш нормално, инак нещата съвсем ще се влошат.

Събитията от предния ден изпълниха като буря съзнанието на Томас и стомахът му се сви мъчително. „Какво ще правят с мен? — помисли си той. — Заради онова, което тя каза. Че аз и тя сме им сторили нещо. Сторили сме го и на нас. Какво ли имаше предвид?”

После му хрумна, че сигурно е изгубил здравия си разсъдък. Може би стресът в лабиринта бе разклатил душевното му здраве. Никой друг не знаеше какво бе казала Тереза, нито в какво го бе обвинила. Не знаеха дори, че бе произнесла името му. Е, никой, освен Нют.

Нека да си остане така. И бездруго всичко това бе твърде объркано — ако разкаже на момчетата, че чува гласове в главата си, само ще влоши положението. Единственият проблем беше Нют. Ще трябва да го убеди по някакъв начин, че е бил жертва на преумора и свръхнапрежение. „Не съм побъркан” — повтаряше си той.

Чък го гледаше с вдигнати вежди.

— Извинявай — смотолеви Томас. — Мислех си за разни неща. Да вървим да ядем, умирам от глад.

— Съгласен — рече Чък и го тупна по рамото.

Насочиха се към Чифлика и през целия път Чък се прозяваше шумно. Томас не му направи забележка — това като че ли бе най-нормалното нещо в този объркан живот.

— Нют те откри снощи и каза на другите да те оставят да се наспиш. Съобщи ни и какво е решил за теб съветът — един ден в килия, после постъпваш на обучение при бегачите. Някои от момчетата възразиха, други одобриха решението, ако питаш мен, смятам го за страхотно. — Чък спря да си поеме дъх. — Първата нощ, когато разправяше, че ще станеш бегач, ме напушваше на смях. Викам си, това момче хич не понася добре пристигането си тук. Е, ти доказа, че греша, нали така?

Но Томас не беше в настроение за разговори.

— Направих това, което би направил всеки на мое място. Не съм виновен, че Миньо и Нют искат да бъда бегач.

— Да бе. Я престани да се правиш на скромен.

Но идеята да бъде бегач сега не блазнеше Томас. Не можеше да спре да мисли за Тереза, за гласа в главата си, за онова, което му бе казала. Той се усмихна пресилено, вече не се радваше и на мисълта, че ще прекара един ден в усамотение в пандиза.

— Ще видим какво ще кажеш, след като си изповръщаш червата от тичане. Както и да е, да знаеш, че старият Чъки се гордее с теб.

Томас се засмя на ентусиазма на приятеля си.

— Де да ми беше майка — промърмори той. — Животът щеше да е песен.

„Майка” — повтори си наум. Странна мисъл — не помнеше собствената си майка. Реши да я отхвърли, преди да го е погълнала.

Стигнаха кухнята и си взеха закуска, после се настаниха на една празна маса вътре. Всеки, който влизаше или излизаше от помещението, поглеждаше към Томас, неколцина дори го поздравиха за успеха. Други обаче гледаха мрачно и навъсено. Той се сети за Гали.

— Ей, Чък, намериха ли Гали?

— Не. Тъкмо щях да ти кажа — някой го видял да отива в лабиринта, след като напуснал събора. Оттогава не се е мяркал.

Томас изпусна вилицата. Още една новина, която го шокира.

— Какво? Сериозно ли говориш? Излязъл е в лабиринта?

— Аха. Другите смятат, че се е побъркал — някои дори подхвърлиха, че може да си му видял сметката, когато и ти изтърча навън.

— Не мога да повярвам… — Томас се втренчи в чинията си, докато се мъчеше да проумее какво е накарало Гали да постъпи така.

— Не бери грижа, приятел. Никой не го харесваше, освен неколцина нещастници. Те са тези, които те обвиняват.

— Знаеш ли — рече изненадано Томас, — това момче вероятно е мъртво. А ти говориш за него толкова нехайно.

— Не мисля, че е мъртъв — възрази Чък.

— Така ли? Тогава къде е? Не бяхме ли двамата с Миньо единствените, които са оцелели отвън?

— Според мен приятелчетата му го крият някъде в Езерото. Гали не е глупак и не би пренощувал в лабиринта. Като теб.

Томас поклати глава.

— Може би тъкмо затова е останал навън. За да докаже, че може да се справи като мен. Той ме ненавижда. Мрази ме и в червата.

— Е, както и да е. — Чък повдигна рамене, сякаш разговорът не си заслужаваше усилието. — Ако е мъртъв, рано или късно ще го откриете. Ако не, ще огладнее и ще се покаже. Не ме интересува.