Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас го взе, слисан от начина, по който бе схематизиран лабиринтът, и се зае да го разглежда, докато Миньо говореше:

— И така, това е Езерото, заобиколено от осем секции, всяка от които е затворен квадрат. Вече две години не успяваме да открием изхода. Единственото, което би могло да се оприличи на изход, е Скалата, но тя не предоставя много възможности, освен да паднеш и да намериш долу ужасна смърт. — Той чукна с пръст по картата. — Стените се местят всяка нощ — по същото време, когато се затварят и нашите врати. Поне така смятаме, защото не сме ги чували да го правят по друго време.

Томас вдигна глава, щастлив, че може да бъде от помощ.

— Не видях нищо да се мести през онази нощ, когато бях отвън.

— Главните коридори отвъд вратите никога не се променят. Става въпрос за тези навътре.

— Аха! — Томас се наведе над картата и се опита да си представи лабиринта и каменните стени на местата, където Миньо бе удебелил чертите.

— Винаги държим поне осем бегачи, включително и блюстителя. По един за всяка секция. Отнема ни цял ден да изучим района — с надеждата все някога да открием изход, — после се връщаме и го картографираме, всеки ден на нова страница. — Миньо погледна към сандъците. — Онези сандъци са пълни с карти.

— Искаш да кажеш — попита изплашено Томас, — че аз съм заместил някого? Да не е бил убит?

Миньо поклати глава.

— Не, ние само те обучаваме — вероятно някой ще поиска почивка. Не се безпокой, от доста време не е загивал бегач.

Последните думи само усилиха тревогата на Томас, макар че се надяваше да не му проличи. Той посочи Трета секция.

— Значи… ви отнема цял ден да претичате тези по-малки квадрати?

— Може да ти се стори смешно… — Миньо се доближи до един от сандъците и повдигна капака. — Ела тук.

В сандъка имаше четири отделения с карти и четирите бяха пълни до горе. Вътре имаше едни и същи чертежи, набързо нахвърляни схеми на лабиринтните квадрати. В горния десен ъгъл бе изписано Осма секция, последвано от името Хенк, после пишеше „ден” и число. Последният ден бе под номер 749.

— Разбрахме от самото начало, че стените се местят — обясняваше Миньо. — Веднага след това започнахме да си водим записки. Надявахме се, че като ги проследим ден след ден, седмица след седмица, ще открием някакъв модел. И така се оказа — лабиринтите се повтаряха приблизително всеки месец. Но все още не сме открили път, който да ни изведе навън. Така и не го намерихме.

— Оттогава са минали две години — рече Томас. — Не се ли отчаяхте до степен да опитате да останете отвън поне веднъж нощем, за да видите дали някъде между местещите се стени не се появява проход?

Миньо го изгледа и в очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Приятелче, внимавай с обидите.

— Какво? — Томас бе изненадан. Нямаше намерение да го обижда.

— Две години се трепем, а на теб само ти дойде наум да попиташ защо сме толкова страхливи, че не оставаме навън нощем? Неколцина опитаха още в самото начало — всички до един загинаха. Искаш ли да прекараш една нощ навън? Смяташ ли, че ще имаш още един шанс да си спасиш задника?

Томас почервеня от срам.

— Не. Съжалявам. — Изведнъж се почувства ужасно.

— Добре де. — Миньо отново извърна очи към чертежите в сандъка. — Животът в Езерото може да не е приказен, но все пак е безопасен. Има достатъчно храна, защита от скръбниците. Няма начин да поискаме от бегачите да останат отвън. Поне засега — докато не открием, че наистина съществува надежда за изход.

— Близо ли сте? Има ли надежда това да стане?

Миньо сви рамене.

— Нямам представа. Истината е, че не знаем какво друго може да се направи. Можем само да се молим един ден някъде нещо да се появи. Но не бива да се отказваме. Никога.

Томас кимна, облекчен от промяната в насоката на разговора. Колкото и зле да бяха нещата тук, откажат ли се, щеше да стане още по-лошо.

Миньо извади от сандъка няколко листа с карти от последните дни. Докато ги прелистваше, се зае да обяснява:

— Сравняваме ден с ден, седмица със седмица, месец с месец. Всеки бегач отговаря за картографирането на неговата секция. Ако трябва да бъда искрен, досега не сме напреднали и на йота. Ако трябва да съм още по-искрен — не знаем какво търсим. Гадна история, приятел. Наистина гадна.

— Но не бива да се отказваме — изтъкна с многозначителен тон Томас. Каза „ние”, без да се замисли, и чак тогава осъзна, че вече е неразделна част от Езерото.

— Именно, братче. Не можем да се откажем. — Миньо върна листовете в сандъка и го затвори. — Сега ще трябва да побързаме, защото изгубихме доста време тук. Първите няколко дни само ще ме следваш. Готов ли си?