Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Миньо сви рамене.

— Ами да, предполагам. Може би й е трябвало да презареди някъде, или кой знае. Нямам идея.

— Какво може да й е станало? Видяхте ли някакви рани, нещо друго? — Томас не знаеше какъв отговор очаква, но беше сигурен, че от случката биха могли да извлекат някаква информация.

Миньо потъна в замислено мълчание.

— Не. Проклетията просто изглеждаше мъртва. Като восъчна статуя. После бум! — и се свести.

Томас се мъчеше да открие някакво разумно обяснение за случилото се, нещо, което би им разкрило загадката.

— Питам се къде е отишла. Къде отиват всички те. Не сте ли се чудили? — Поклати глава и продължи: — Не ви ли е хрумвало да ги проследите?

— Човече, ама теб май те влече смъртта, а? Ела, трябва да вървим. — Миньо се обърна и хукна по коридора.

Докато го следваше, Томас се опита да разбере какво не му дава покой. Нещо, свързано с мъртвия скръбник, който внезапно се пробудил, или къде е отишъл след случката…

Отчаян, той реши да изостави тази мисъл и да се съсредоточи върху придвижването из коридорите.

Още два часа Томас следва Миньо по петите, като спираха само на няколко пъти за кратки почивки. Въпреки добрата си форма той усети, че вече го боли всяко мускулче в тялото му.

Най-сетне Миньо спря и отново свали раницата. Двамата седнаха на земята и се облегнаха на обраслата в бръшлян стена, извадиха пакетите със суха храна и обядваха. Томас се хранеше колкото се може по-бавно, наслаждаваше се на всяка хапка. Знаеше, че Миньо ще нареди да станат и да продължат веднага щом изядат всичко, и затова не бързаше.

— Нещо различно днес? — попита той.

Миньо се пресегна и потупа джоба на раницата, където държеше бележника.

— Обичайните премествания. Нищо, което да пробуди любопитство.

Томас отпи дълга глътка вода и вдигна очи към стената насреща. Мярна сребрист отблясък, каквито бе виждал неведнъж през този ден.

— Каква е историята с тези бръмбари остриета? — попита. Струваше му се, че са навсякъде. После си спомни какво бе видял в лабиринта — имаше толкова много неща, които не бе успял да сподели. — И защо на гръбчетата им е изписано ЗЛО?

— Никога не сме успявали да хванем някое от тях. — Миньо довърши обяда си и прибра кутията. — И не знаем какво означава тази дума — вероятно нещо, което цели да ни изплаши. Но предполагаме, че са шпиони. На онези. Друго обяснение като че ли няма.

— И кои са онези? — попита Томас, в очакване да чуе повече от един отговор. Вече мразеше хората, създали лабиринта. — Някой има ли представа?

— Не знаем нищичко за проклетите Създатели. — Лицето на Миньо почервеня от гняв. — Нямам търпение да ги стисна за…

Но преди да успее да довърши, Томас скочи на крака и прекоси коридора.

— Какво е това? — попита, сочейки тъмносиво петно на нивото на очите, прикрито зад бръшляна.

— А, това ли — махна небрежно с ръка Миньо.

Томас разтвори клоните на бръшляна, после се втренчи в металната табела, върху която имаше надпис с главни букви. Докосна я с пръсти, сякаш не вярваше на очите си.

ЗЕМНА ЛИГА ЗА ОТБРАНА: ОТДЕЛ ЗА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ НА ГИБЕЛНАТА ЗОНА

Прочете думите на глас и погледна към Миньо.

— Какво означава?

Побиха го тръпки. Трябва да беше нещо, оставено от Създателите.

— Нямам идея, сбръчканяко. Има ги навсякъде, нещо като реклами на хубавия лабиринт, който са построили. Отдавна ми е писнало да ги гледам.

Томас отново вдигна очи към табелата. Нуждаеше се от нещо, което да прокуди назряващото усещане за обреченост.

— Да, няма нищо радостно в този надпис. Отбрана. Гибелна зона. Експеримент. Много приятно, няма що.

— Съгласен съм, зеленяко. А сега да вървим.

Томас се отдели неохотно от табелата, метна раницата на гръб и продължи след Миньо. Думите от надписа сякаш горяха с ярък огън в съзнанието му.

Около час след обедната почивка Миньо спря в дъното на дълъг коридор. Беше прав, с високи, неумолими стени и без разклонения.

— Последният задънен коридор — обясни той на Томас. — Време е да се връщаме.

Томас си пое мъчително въздух.

— И нищо ново?

— Обичайните промени в този маршрут. Денят приключи. — Миньо погледна безизразно часовника си. — Трябва да се връщаме. — Без да чака отговор, той се обърна и побягна в обратна посока.

Томас го последва, обезсърчен от видяното през деня. По някое време се изравни с Миньо.

— Но…

— Затвори си устата, приятел. Спомни си какво ти казах по-рано — никакви напразни рискове. А, и още нещо. Наистина ли мислиш, че има изход? Тайна врата или нещо от тоя род?