Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Не зная… може би. Защо питаш?

Миньо поклати глава.

— Няма изход. Навсякъде е все същото. Стени след стени след стени. Непробиваеми.

— Откъде знаеш? — настоя Томас, макар да не се съмняваше в правотата му.

— Защото хора, които са пратили по петите ни чудовища като скръбниците, не биха ни позволили да се измъкнем толкова лесно.

— Тогава защо изобщо обикаляме наоколо? — тросна се Томас.

Миньо го изгледа.

— Защо си правим труда ли? Защото трябва да има някаква причина за всичко това. Но ако мислиш, че ще намериш някоя малка, примамлива вратичка, която води към Града на щастието, тогава не си нищо повече от купчина кравешки цопла.

Томас извърна очи, завладян от нова вълна на безнадеждност.

— Гадна история.

— Най-умното нещо, което каза днес, зеленяко.

Миньо си пое дълбоко дъх и ускори крачка. Единственото, което можеше да стори Томас, бе да последва примера му.

Останалата част от деня премина като в мъгла. Двамата се прибраха в Езерото, влязоха в Картографската и Миньо начерта дневния маршрут, като го сравни с този от предния ден. После стените се затвориха и дойде време за вечеря. Чък се опита да го заговори на няколко пъти, но Томас имаше сили само да кима и почти не чуваше какво му приказват.

Прибра се на мястото си в ъгъла далеч преди да се стъмни, усъмнен дали утре ще има сили да тича отново. Дали ще може да го прави всеки ден оттук нататък. Особено след като му се струваше безсмислено. Оказа се, че да си бегач не е чак толкова примамливо. Още след първия ден.

Беше забравил напълно за вчерашното си желание, за обещанието, дадено на Чък, че ще го върне при семейството му. Всичко това бе пометено от непосилната умора.

Малко преди да заспи, един женски глас заговори в главата му. Сякаш в черепната му кутия имаше затворена приказна богиня. На следващата сутрин, когато отвори очи, първо се запита дали този глас е бил истински, или го е сънувал. Но въпреки това помнеше всяка изречена дума.

„Том, току-що задействах края.”

Томас се събуди от бледа, безжизнена светлина. В първия миг си помисли, че е отворил очи по-рано от обичайното, че до зазоряване остава час или повече. Но после чу викове. Надигна се и надзърна през покривалото от листа.

Небето бе мътносиво — различно от обичайното за ранна утрин.

Той скочи на крака, вдигна глава нагоре и се подпря на стената, за да не му се завие свят. Нямаше синьо, нито черно, нямаше звезди или пурпурното зарево на идещата сутрин. Небето, до последния сантиметър, бе тъмносиво. Безцветно и мъртво.

Той погледна часовника си — оставаше час до обичайното време за ставане. До времето, когато се събуждаше от слънчевите лъчи. Но не и днес.

Погледна отново нагоре с надеждата всичко да се е променило. Ала небето оставаше сиво. Без облаци, без утринно сияние, въпреки че би трябвало вече да се вижда пукването на зората.

Слънцето беше изчезнало.

Езерните се бяха скупчили около Кутията и сочеха мъртвото небе. Всички говореха едновременно. Според часовника бе време за закуска, за начало на работния ден. Ала изчезването на най-големия обект в слънчевата система бе променило дневния ред.

Докато наблюдаваше това неголямо стьлпотворение, Томас установи с изненада, че не изпитва никакъв страх или паника, макар инстинктите му да настояваха, че би трябвало. Остана изненадан, че повечето от присъстващите изглеждаха изплашени и объркани като изоставени дечица. Това, най-малкото, беше нелепо.

Слънцето очевидно не беше изчезнало — това беше невъзможно.

Макар да изглеждаше точно така — никъде не се виждаше и помен от сиянието на огненото кълбо, нито предметите хвърляха сенки. Но както той, така и останалите езерни бяха твърде рационални и интелигентни хора, за да си помислят подобно нещо. Не, трябваше да има друга разумна причина за явлението, на което бяха свидетели. И каквато и да бе тя, за Томас означаваше само едно: фактът, че вече не могат да виждат слънцето, му говореше, че никога не са го виждали. Слънцето не може да изчезне. Просто небето им е било изкуствено.

С други думи, слънцето, огрявало Езерото през изминалите две години, осигурявало топлина и живот за всичко, изобщо не е било слънце. Било е илюзия. Всичко на това място беше фалшиво.

Томас не знаеше накъде ще го изведат тези заключения, но бе сигурен, че е на прав път. Това бе единственото рационално обяснение, което бе готов да приеме. Но по реакциите на езерните съдеше, че никой от тях не е стигнал до същия извод.