Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Миньо го потупа по рамото.

— Винаги можеш да се върнеш и да разтвориш отново картите. Но сега е време за вечеря и за разговора ни с Нют и Алби. Ела.

Томас прибра чертежите в сандъка, притеснен от неясното чувство. Отново си спомни причината… движещи се стени, прави линии, схема… Трябваше да има някакъв смисъл във всичко това.

— Добре, да вървим.

Тъкмо бяха излезли, когато Нют и Алби се приближиха към тях с мрачни лица. Вълнението на Томас мигом премина в тревога.

— Здрасти — кимна им Миньо. — Щяхме да ви…

— Остави — прекъсна го Алби. — Нямаме време за губене. Открихте ли нещо? Нещичко поне?

Миньо бе малко стреснат от неприветливото посрещане.

— И аз се радвам да ви видя. Да, намерихме нещичко.

Странно, но Алби изглеждаше почти разочарован.

— Защото цялото това място се разпада. — Той стрелна Томас със злобен оглед, като че винеше него за това.

„Какво му става?” — зачуди се Томас. Той също се ядоса — след като се бяха трепали цял ден, така ли трябваше да ги посрещнат?

— Какво искаш да кажеш? — попита Миньо. — Да не се е случило нещо?

Нют посочи Кутията.

— Днес не дойдоха припасите. От две години ги получаваме всяка седмица, по едно и също време. Но не и днес.

Четиримата втренчиха погледи в стоманените капаци на земята. На Томас дори му се стори, че върху тях е легнала някаква тъмна сянка.

— Май ни е спукана работата — прошепна Миньо и едва сега Томас оцени напълно положението, в което бяха изпаднали.

— Няма слънчева светлина за растенията — рече Нют, — нито припаси от проклетата Кутия. Спукана и още как.

Алби бе скръстил ръце и гледаше Кутията, сякаш се опитваше мислено да я отвори. Томас се надяваше, че няма да заговори за нещата, които бе видял по време на Промяната — и най-вече за свързаните с Томас. Особено сега.

— Та както казах — поде отново Миньо, — открихме нещо.

Томас чакаше с надеждата Нют и Алби да проявят поне малко ентусиазъм.

Нют само повдигна вежди.

— Какво?

На Миньо му бяха необходими цели три минути, за да обясни, като започна със скръбника, когото бяха проследили, и завърши с резултатите от експеримента с хвърляне на камъни.

— Вероятно води към мястото, където… нали разбираш… живеят скръбниците — рече той накрая.

— Дупката на скръбниците — добави Томас. Тримата го погледнаха раздразнено, сякаш нямаше право да взема думата. Но за пръв път, откакто беше провъзгласен за новак, Томас реши, че не го е грижа за мнението им.

— Трябва да го видя с очите си — заяви Нют. После промърмори: — Трудно е за вярване. — Томас не можеше да не се съгласи с него.

— Не зная какво да направим — каза Миньо. — Дали да не построим нещо, което да блокира този коридор?

— Няма начин — поклати глава Нют. — Проклетите гадини могат да се катерят по стените. Забрави ли? Нищо, построено от нас, не може да ги задържи.

В този миг глъчка откъм Чифлика привлече вниманието им. Група езерни стояха на входа на къщата, викаха и размахваха ръце. В групата беше и Чък и когато видя Томас и останалите, той дотича с развълнувано лице. Томас можеше само да се чуди каква ли поредна смахната случка го е довела до това състояние.

— Какво става? — попита Нют.

— Тя се събуди! — извика Чък. — Момичето се събуди!

Стомахът на Томас се сви и той неволно се подпря на стената на Картографската. Момичето. Момичето, чийто глас чуваше в главата си. Беше готов да избяга, преди да се случи повторно, преди отново до го заговори.

Но се оказа твърде късно.

„Том, не познавам никого от тези хора. Ела при мен! Всичко избледнява… Скоро ще забравя и малкото, което знам за теб… Трябва да ти кажа важни неща! Спомените избледняват…”

Не разбираше как го прави, как прониква в главата му.

Тереза млъкна, после добави нещо, в което Томас не видя никакъв смисъл.

„Том, лабиринтът е код. Лабиринтът е код.”

Томас не желаеше да я вижда. Никого не искаше да види.

Веднага щом Нют се отправи към Чифлика, Томас се измъкна тихичко с надеждата, че никой няма да го забележи в суматохата. Не беше трудно, след като мислите на всички бяха насочени към пробудилото се момиче. Той заобиколи Езерото по края и се насочи към своето ново скривалище в гората Мъртви глави.

Сви се в ъгъла, облегна се на бръшляна и се зави презглава с одеялото. Струваше му се, че така ще може да попречи на Тереза да прониква в ума му. Изминаха няколко минути и сърцето му най-сетне успокои лудешкия си бяг.

— Най-трудната част бе да те забравя.