Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Нют изсумтя.

— Томи, каква ще е разликата утре? Изминаха две години, ако не знаеш.

Томас имаше усещането, че всички тези промени са подтик. катализатор за края на историята.

— Защото сега трябва да намерим решение. Принудени сме да го намерим. Не можем повече да живеем така, ден за ден, с мисълта, че най-важното е вечер да се приберем и вратите да се затворят.

Нют се замисли, застинал неподвижно насред кипящото от активност Езеро.

— Ще копаем по-надълбоко. Ще останем отвън, когато стените се местят.

— Именно — кимна Томас. — Точно за това говоря. И може би ще успеем да се барикадираме или да взривим входа на Дупката на скръбниците. Да спечелим време, за да разкрием тайната на лабиринта.

— Алби няма да позволи да освободим момичето — рече Нют и кимна към Чифлика. — Този тип никак не ви харесва вас двамата. Но мисля, че ще се справим с него.

— Да, трябва да се справим — потвърди Томас.

— Правили сме го и преди, нали, Херкулес? — Без да чака отговор, Нют се отдалечи, като подвикваше на хората да приключват с работата и да се отправят към Чифлика.

Томас остана доволен от разговора — беше минал по-добре, отколкото се надяваше. Реши да изтича и да поговори с Тереза, преди да е станало късно. Докато пресичаше Езерото, забеляза, че обитателите му вече се прибират в Чифлика, повечето от тях нарамили припаси и сечива.

Томас спря пред малкия затвор и си пое дъх.

— Тереза? — извика той, застанал пред зарешетения прозорец на килията.

Тя се показа с учудено изражение.

— Много мило — рече. — Благодаря, че дойде да ме навестиш.

— Няма защо — отвърна той, пренебрегвайки сарказма й. — Слушай, обмислях някои неща. Трябва да има някакъв изход от това място. Не бива да оставаме повече тук, належащо е да го открием. Написаното на ръката ти и думите ти за кода — всичко това означава нещо. нали?

— Да, и аз си мислех същото. Но не можеш ли първо да ме измъкнеш оттук? — Тя хвана решетките. Томас изпита странното желание да се пресегне и да докосне ръцете й.

— Говорих с Нют, обеща за утре. — Томас се радваше и на този малък успех. — Ще трябва да изкараш нощта тук. Може пък да се окаже най-безопасното място в Езерото.

— Благодаря, че си го питал. Сигурно е голямо забавление да спиш на бетонния под. — Тя посочи с палец през рамо. — Все пак се надявам, че скръбниците не могат да се промушат през прозорчето, нали?

Томас се изненада, че заговори за тях — не помнеше да са ги обсъждали.

— Тереза, сигурна ли си, че си забравила всичко?

Тя помисли малко.

— Странно е, но… като че помня някои неща. Освен ако не съм чувала какво си приказват другите, докато бях в кома.

— Е, предполагам, че няма такова значение. Исках само да те видя, преди да ни приберат за нощта. — Но нямаше желание да си тръгва, почти му се дощя да е затворен с нея в килията. Едва не се разсмя — представи си изражението на Нют, ако му го предложи.

— Том? — повика го Тереза.

Той осъзна, че е зареял поглед встрани.

— О, извинявай. Да?

Ръцете й се скриха вътре. Сега виждаше само очите й, бледата кожа на лицето.

— Не зная дали ще мога да го направя — да остана тук цяла нощ.

Томас почувства как сърцето му се къса от мъка. Искаше му се да открадне ключовете от Нют и да й помогне да избяга. Не можеше да откъсне поглед от очите й.

— Е, поне няма да е съвсем тъмно — изглежда, че сега ще живеем постоянно в здрач.

— Аха… — Тя погледна над рамото му към Чифлика. — Аз съм силно момиче, ще се справя.

— Ще се погрижа да те освободят още на заранта — обеща Томас.

От усмивката й се почувства малко по-добре.

— Ще го направиш, нали?

— Обещах ти. — Томас се почука по слепоочието. — А ако си самотна, можеш да ми говориш. Ще се опитам да ти отвърна. — Наистина искаше, само че все още не знаеше как.

„Скоро и ти ще можеш” — рече му мислено Тереза.

— Бих искал — отвърна той, но не си тръгна.

— Най-добре върви — подкани го тя. — Не искам убийството ти да ми тежи на съвестта.

Томас едва намери сили да се засмее.

— Добре. Ще се видим утре.

И преди да промени решението си, се обърна и се насочи право към вратата на Чифлика. Нют стоеше на прага и подканяше закъснелите да влизат.

Миг преди Нют да затвори вратата, на Томас му се стори, че чува първите зловещи вопли на скръбниците, идещи от вътрешността на лабиринта.

Нощта бе започнала.

Повечето момчета прекарваха нощите навън и сега, събрани под един покрив, трябваше да се примирят с теснотията. Блюстителите ги бяха разпределили по стаите и коридорите. Въпреки огромния брой хора в къщата цареше странна тишина, сякаш никой не искаше да привлича вниманието върху себе си.