Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Алби спусна крака на пода и се поизправи.

— Глупаво е да спим тук. Трябваше да останем в Картографската и да работим.

— Сигурно си прав — сви рамене Миньо.

— Е, в такъв случай аз тръгвам — заяви Алби. — Още сега.

Нют поклати глава.

— Забрави. Чу, че скръбниците идват насам. Ще трябва да почакаме до сутринта.

Алби се намръщи и опря лакти на коленете.

— Щом съм решил, ще го направя. Не сте вие тези, които ще ми давате акъл. Имам нужда да се захвана с нещо. — Той се надигна. — Повярвайте, наистина е така. — Отправи се към вратата, сякаш действително смяташе да излезе навън.

— Не го мислиш сериозно — извика Нют. — Не бива да излизаш!

— Напротив, ще го направя. — Алби извади от джоба си връзка ключове и ги разклати подигравателно. Томас не можеше да повярва на тази внезапна промяна в поведението му. — Ще се видим утре, сбръчканяци.

След което излезе.

Странна нощ бе тази — знаеха, че напредва, ала не ставаше по-тъмно, нито се сгъстяваха сенките. Навън все още имаше бледа сивкава светлина. Томас бе толкова объркан, че дори нямаше желание да спи. Всяка минута му се струваше неестествена. Времето се забави до агонизиращо пълзене, сякаш никога нямаше да настъпи новият ден.

Останалите езерни се настаниха кой където намери, опитваха се да поспят. Никой не говореше, настроението бе мрачно и потиснато. Чуваше се само наместване на тела и шепот.

Томас също се помъчи да заспи, защото си даде сметка че така времето ще мине по-бързо, но след два часа все още бе буден. Лежеше на пода в една от стаите на горния етаж, върху дебело одеяло, свит сред още неколцина езерни. Леглото бе останало за Нют.

Чък бе в друга стая и Томас си го представи свит в тъмен ъгъл, разплакан, притиснал завивките към гърдите си като плюшено мече. Тази картина го натъжи и той се помъчи безуспешно да я прогони.

Бяха раздали фенерчета почти на всички. Нют бе наредил да изгасят светлините, въпреки че навън не беше тъмно — нямаше никакъв смисъл да се привлича противникът. Като допълнителна мярка бяха барикадирали прозорците и вратите и всеки бе получил оръжие.

Но нито една от тези предпазни мерки не помогна на Томас да се почувства в безопасност.

Страхът от неизвестното бе толкова силен, че предпочиташе скръбниците да дойдат, пък каквото ще да става, вместо да живее в подобно напрегнато очакване.

С напредването на нощта воплите на скръбниците се усилваха и приближаваха и всяка минута изглеждаше по-дълга от предишната.

Измина час. После още един. Най-сетне Томас се унесе в сън, но на пресекулки. Предполагаше, че е някъде към два след полунощ, когато за милионен път се обърна по корем. Подложи ръце под брадичката си и се загледа в краката на леглото, почти сянка в мъждивата светлина.

И тогава всичко се промени.

Отвън се чу механичен звук, следван от познатото потракване на стоманени израстъци върху камък, каквото издаваха скръбниците — сякаш някой тропаше по плочите с огромни нокти. Томас скочи на крака, както и повечето от останалите.

Нют вече се бе изправил и размахваше ръце в знак да запазят мълчание. Накуцвайки с пострадалия си крак, той отиде до запречения с три дъски прозорец и надзърна през една от цепнатините. Миньо и Томас също се приближиха безшумно.

Томас приклекна до Нют, ужасен от мисълта, че е толкова близо до стената. Успя да види само част от Езерото, от мястото си не можеше да погледне напред. След около минута се отказа, върна се и седна край отсрещната стена. Нют също се върна в леглото.

Изминаха няколко минути, като на всеки десетина секунди в Езерото пристигаше още един скръбник. Разбираше се по металическото тропане и воплите, които отекваха в стените. Томас потреперваше от страх при всеки подобен звук.

Изглежда, най-малко три-четири от чудовищата се въртяха пред стените на Чифлика.

Металното дрънчене се приближаваше и приближаваше. Изпълваше целия свят.

Устата на Томас пресъхна — беше се изправял срещу тях лице в лице и това бе гледка, която не би забравил през целия си живот. Останалите в стаята също бяха притихнали. Страхът бе увиснал във въздуха като виелица от черен сняг.

Внезапно един от звуците отвън се усили, приближи, превърна се в равномерно потропване. Томас предполагаше, че е от металните шипове, които се блъскат в дървената стена на Чифлика. Огромното туловище се търкаляше към вратата, приближаваше тяхната стая, надмогваше силата на гравитацията с мощта си. Шиповете се забиха в дъските, завъртяха се в опит да ги разтрошат и тогава цялата сграда се разтресе.