Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Или може би по една буква на ден, знам ли? Момчетата открай време са смятали, че движението на стените ще им покаже пътя за бягство, а не някакво послание. Дори са ги изучавали като карта, а не като картина, или нещо подобно. Ние трябва да… — Той млъкна, припомнил си какво му бе казал преди малко Нют. — О, не!

— Какво има? — погледна го изплашено Тереза.

— О, не, о, не, о, не… — Томас пусна решетките и се олюля назад. Обърна се и погледна към Картографската. Димът бе намалял, но все още излизаше през зейналата врата и се стелеше наоколо.

— Какво има? — повтори Тереза.

— Не мислех, че има значение…

— Какво? — почти извика тя.

— Някой е запалил Картографската. Ако е имало зашифрован код, изгубен е.

— Ще се върна — обеща Томас и се обърна да си върви. В стомаха му сякаш се плискаше киселина. — Трябва да намеря Нют и да проверя дали нещо е оцеляло в Картографската.

— Почакай! — извика Тереза. — Измъкни ме оттук!

Но нямаше време и тази мисъл го караше да се чувства ужасно.

— Не мога… ще се върна, обещавам. — Той се отдалечи, преди да е чул възраженията й, и се отправи тичешком към Картографската и тъмния облак от дим. Тревогата му нарастваше с всеки изминал миг. Ако Тереза беше права, значи са стигнали съвсем близо до разрешаването на загадката само за да видят как ключът към нея изчезва в пламъци… Беше толкова потискащо, че го заболя от тази мисъл.

Когато наближи, първото, което видя, бе групичка момчета пред разтворената врата с почернели от сажди краища. Но не след дълго забеляза, че са наобиколили нещо на земята и всички гледат към него. Мерна Нют, коленичил в средата и надвесен над нечие тяло.

До него стоеше Миньо с измъчен вид и изцапано със сажди лице. Той пръв забеляза приближаващия се Томас.

— Къде си ходил? — попита.

— Да говоря с Тереза. Какво е станало? — Очакваше с тревога следващите лоши новини.

Лицето на Миньо се сбърчи от гняв.

— Запалили са Картографската, а ти отиде да си говориш с твоята приятелка? Какво ти става бе, човек?

— Не мисля, че вече има значение — тросна се Томас. — След като и без това не можахте да откриете ключ в картите…

Бегачът го изгледа намръщено, мръсотията по лицето му придаваше още по-страшен вид.

— Е, и ти намери време да си почиваш. И какво…

— Съжалявам, просто ми кажете какво е станало. — Томас се наведе през рамото на едно мършаво момче да погледне тялото на земята.

Беше Алби, проснат по гръб, със зейнала на челото рана. По лицето му се бе стекла кръв, част от нея бе засъхнала в очите. Нют се мъчеше да я почисти с влажна кърпа и мърмореше нещо, но твърде тихо, за да го чуят. Загрижен за Алби въпреки лошото му отношение, Томас повтори въпроса си.

— Уинстън го откри полумъртъв в горящата Картографска. Неколцина влезли да гасят, но било твърде късно. Всички сандъци са изгорели до шушка. В началото подозирах Алби, но този, който го е направил, трябва да е ударил главата му в масата — сам виждаш последиците. Гадна работа.

— И кой е бил, според теб? — попита Томас, който нямаше търпение да му разкаже за откритието, направено от него и Тереза. Без карти обаче то не струваше нищо.

— Може би Гали, преди да се появи в Чифлика и да се държи като безумец? Или скръбниците? Не зная и не ме интересува. Вече няма значение.

Томас се изненада от тази внезапна промяна в настроението му.

— Кой се предава сега?

Миньо вдигна толкова рязко глава, че Томас отстъпи назад. Избликът на гняв обаче бързо се смени от странна смесица на изненада и объркване.

— Не това имах предвид, сбръчканяко.

Томас присви очи.

— А какво…

— Просто си затвори устата. — Миньо опря пръст на устните си и се озърна, сякаш да провери дали някой от останалите ги гледа. — Скоро ще разбереш.

Томас пое дълбоко въздух и се замисли. Ако очакваше другите да са честни с него, трябваше и той да е честен с тях. Реши, че трябва час по-скоро да сподели с останалите разкритията си за кода, без значение дали разполагат с карти.

— Миньо, налага се да обсъдим нещо с теб и Нют. И настоявам да пуснете Тереза — сигурно умира от глад, а и се нуждаем от помощта й.

— Последното нещо, за което бих се тревожил, е това глупаво момиче.

Томас реши да не обръща внимание на обидата.

— Дай ни само пет минути — имаме една идея. Може и да се получи, ако бегачите успеят да си припомнят поне част ог своите карти.

Това привлече вниманието на Миньо, ала и този път той придоби онова странно изражение, сякаш Томас пропускаше нещо очевидно.