Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

„Опитай се… да… ми… помогнеш”, каза наум, стараейки се да си представи всяка една от думите и да я изпрати. Но тя не отговори.

— Тереза — рече на глас. — Можеш ли да ми помогнеш? — И кимна към сандъка.

Двамата се шмугнаха в прашния килер и нарамиха по десетина навити на руло карти. Когато се върнаха при масата, Томас установи, че Миньо е нарязал двайсет парчета и ги е струпал на купчина вдясно.

Томас седна и взе няколко парчета. Вдигна първото от тях към светлината и погледна през него. Процеждаше се слабо млечнобяло сияние. Точно каквото му трябваше.

Взе един флумастер.

— И така, нека всеки от вас да копира последните десет дни върху ей такива листа. Постарайте се да запишете отгоре данните, за да знаем кой лист на какво отговаря. Когато приключим, мисля, че ще имаме някакъв резултат.

— Но какво… — поде Миньо.

— А ти продължавай да режеш — нареди му Нют. — Мисля, че се досещам накъде вървят нещата.

Томас изпита облекчение, че някой най-сетне го разбира.

Захванаха се за работа, прекопираха оригиналните карти върху восъчната хартия, като се стараеха да не зацапват белите листа. Томас използва дървено парче вместо линия и скоро завърши първите пет карти, после направи още пет. Другите поддържаха подобно темпо и работата вървеше.

Томас внезапно се паникьоса, боднат от неприятното чувство, че всичко това е само загуба на време. Но Тереза, седнала до него, изглеждаше напълно погълната от работата си и дори лекичко помръдваше изплезеното си езиче. Беше толкова самоуверена, че и неговата увереност взе да се завръща.

Кашон след кашон, секция след секция, копирането прдължаваше.

— Писна ми — обяви по някое време Нют. — Пръстите ме болят от рязане и копиране. По-добре да видим дали ще излезе нещо.

Томас остави флумастера и въздъхна. Надяваше се, че е прав в догадките си.

— Добре, дайте ми по няколко от последните карти — подредете ги на масата от Първа до Осма секция. Първа тук — той посочи с ръка, — Осма там.

Те подредиха купчинките восъчна хартия както им заръча.

С разтреперани от безпокойство пръсти Томас взе по един лист от всяка купчинка, провери дали датата е една и съща, за да спазва реда. След това ги постави един върху друг, така че всяка рисунка на лабиринта да съвпада с деня над и под нея. докато накрая гледаше едновременно осем различни секции на лабиринта. И това, което видя, го смая. Като по някакво вълшебство пред него се появи образ. Тереза ахна от почуда.

Линиите се пресичаха нагоре и надолу и изображението, което Томас държеше в ръката си, приличаше на защрихована мрежа. Но някои от линиите в средата — тези, които се появяваха по-често от други — придаваха по-тъмен оттенък на изображението. На пръв поглед неуловимо, но несъмнено бе там. Точно в центъра на горната страница можеше да се разчете буквата П.

Томас бе залян от различни чувства: облекчение, че се е получило, изненада, вълнение, учудване към какво може да доведе.

— Човече — промълви Миньо, тонът му издаде, че изпитва нещо подобно.

— Може да е случайно — подхвърли Тереза. — Да направим още, бързо.

Томас побърза да събере осем страници от всеки ден, като ги подреди от Първа до Осма секция. И този път получи буква, а също и при следващите. След П… дойде У, после С, Н и И. После X… В… А.

— Погледнете — посочи купчината листа, едновременно объркан и щастлив.

— Първо е написано ПУСНИ, после ХВА.

— „Пусни” и „хва”? — обърка се Нют. — Какво ли може да означава? Не ми прилича на спасителен код.

— Трябва да продължим да работим — настоя Томас.

Когато довършиха и втората купчина, получиха ХВАНИ.

Пусни и хвани.

— Определено не е съвпадение — отбеляза Миньо.

— Така е — съгласи се Томас. Нямаше търпение да види какво ще следва нататък.

Тереза кимна към килера.

— Трябва да преровим всички кашони вътре.

— Така е — съгласи се уморено Томас. — Да се захващаме.

— Ние не можем да ви помогнем — обади се Миньо.

Тримата се обърнаха към него. Той ги гледаше втренчено.

— Говоря за мен и Томас. Трябва да изкараме бегачите в лабиринта.

— Какво? — подскочи Томас. — Това е далеч по-важно!

— Може би — отвърна спокойно Миньо, — но не бива да пропускаме нито един ден. Не и сега.

Томас бе обзет от разочарование. Обикалянето из лабиринта му се струваше огромна загуба на време, направо глупост в сравнение с дешифрирането на скритото послание.

— Защо, Миньо? Нали каза, че схемата се повтаря от месеци насам — какво значение ще има един ден повече?