Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Миньо удари с длан по масата.

— Не говори глупости! Може би от всички дни този ще е най-важният. Нещо може да се промени, някъде да се появи отвор. След като стените вече не се местят, мисля, че трябва да изпробваме твоята идея — да останем навън през нощта и да изследваме лабиринта.

Това предложение пробуди интереса на Томас. Винаги бе искал точно това.

— Ами кодът? — попита смутено той. — Ако…

— Томи — прекъсна го с успокояващ глас Нют. — Миньо е прав. Трябва да излезете навън и да обикаляте лабиринта. Аз ще събера неколцина езерни, на които може да се има доверие, и ще продължа работата. — Повече отвсякога Нют говореше като техен водач.

— Аз също — кимна Тереза. — Ще остана да помагам на Нют.

Томас я погледна.

— Сигурна ли си? — Нямаше търпение да разгадае кода, но си даваше сметка, че Миньо и Нют са прави.

Тя се усмихна и скръсти ръце.

— Когато трябва да се разбие някой особено сложен код, повярвай ми, за целта ти е нужен момичешки ум. — И се подсмихна подигравателно.

— Щом така смяташ. — Той също скръсти ръце и отвърна на усмивката й. Желанието му да си тръгне внезапно се изпари.

— Да вървим, тогава — подкани Миньо. — Тук всичко ще бъде наред. — Той се отправи към вратата, но спря, забелязал, че Томас не го следва.

— Не се безпокой, Томи — рече Нют. — Приятелката ти ще е на сигурно място.

В този миг Томас бе обзет от милион чувства. Желание час по-скоро да дешифрира посланието, притеснение какво си мислят за него Тереза и Нют, любопитство какво биха могли да открият в лабиринта. И страх.

Но той ги прогони всичките. Без да се сбогува, последва Миньо и се спусна по стълбите.

Двамата събраха бегачите, за да им съобщят новините и да ги организират преди голямото пътуване. Томас остана изненадан с каква лекота се съгласиха всички, че е дошло време да се направят по-задълбочени изследвания на лабиринта и да прекарат там нощта. Макар да се чувстваше неспокоен и уплашен, заяви на Миньо, че е готов да поеме една от секциите, но блюстителят отказа. Разполагаше с осем опитни бегачи, които да свършат тази работа. Томас щеше да тръгне с него — това го накара да изпита облекчение и той се засрами от себе си.

Двамата с Миньо натъпкаха в раниците повече припаси от обикновено. Знаеха добре, че ги чака неизвестност. Въпреки страха си Томас усещаше, че е развълнуван и нетърпелив — може би днес щяха да намерят изхода.

Вече доближаваха Западната врата, когато Чък дотича, за да се сбогува.

— Иска ми се да дойда с теб — заяви момчето, — но ме е страх от смъртта.

Томас се разсмя.

— Благодаря за окуражаващите думи.

— Внимавай — продължи Чък с неподправена загриженост. — Де да можех поне с нещо да ви помогна, момчета.

Томас бе трогнат — предполагаше, че ако наистина се стигне дотам да ги спасяват, Чък ще е готов да излезе навън и да отиде, където го пратят.

— Благодаря, приятел. Наистина ще внимаваме.

Миньо изсумтя.

— Да сме внимателни и да се пазим не е най-важното. Залогът сега, приятелче, е всичко или нищо.

— Най-добре да тръгваме — каза Томас. Нямаше търпение да започнат с проучването. В края на краищата дали ще излязат в лабиринта, или ще останат в Езерото вече не беше от съществено значение, що се отнасяше до безопасността.

— Да вървим тогава — кимна Миньо..

— Ами… — Чък се поколеба. — Успех, момчета. Ако приятелката ти се почувства самотна, ще й дам любовта си — подхвърли със смях на Томас.

Томас завъртя очи.

— Тя не ми е приятелка, сбръчканяко.

— Брей — възкликна Чък. — Гледам, че си заимствал от речника на Алби. И все пак, сериозно, желая ти успех.

— Благодаря, това означава много — намеси се Миньо. — До по-късно, малкият.

— Да, до скоро — промърмори Чък и се отдалечи.

Томас се натъжи — нищо чудно никога вече да не види Чък и Тереза, нито който и да било от останалите.

— Не забравяй обещанието ми! — провикна се той. — Ще те прибера у дома!

Чък се обърна, вдигна палец и в очите му блеснаха сълзи.

Томас отвърна с два вдигнати палеца, после той и Миньо метнаха раници и навлязоха в лабиринта.

Двамата не спряха, докато не преполовиха разстоянието до задънения коридор на Осма секция. Поддържаха доста добро темпо — Томас се радваше, че има часовник, тъй като нямаше никакъв начин да определи кое време е по сивкавото небе. Скоро стана ясно, че стените не са се разместили от вчера насам. Всичко си беше съвсем същото. Нямаше смисъл да си водят бележки, нито да чертаят скици, единствената им задача бе да стигнат до края и да поемат назад, търсейки нещо, което може да са пропуснали. Малко след като поеха обратно, Миньо позволи двайсетминутна почивка.