Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

„Тук сме. Нют доведе трима или четирима от езерните да ни помагат. Мисля, че почти успяхме да дешифрираме съобщението.”

„Наистина ли?” — сърцето на Томас подскочи.

„Слез при нас.”

„Идвам.”

Той се затича, напълно забравил за умората.

Нют го пусна да влезе.

— Миньо все още не е идвал — подхвърли, докато се спускаха по стълбите. — Не зная какво му стана одеве.

Бе изненадващо, че Миньо се е предал на песимизма, особено след като можеха да работят над кода. Но веднага щом влезе в помещението, Томас прогони тази мисъл. Край масата се бяха скупчили неколцина езерни, които не познаваше. Изглеждаха уморени. Навсякъде бяха разхвърляни купища изрезки, включително и по пода. Сякаш през стаята бе преминало торнадо.

Тереза се бе облегнала на лавицата и разглеждаше един лист. Вдигна глава, когато Томас влезе, но сетне отново се зачете. Това го натъжи малко — надяваше се, че ще се зарадва да го види, но после осъзна колко глупава е тази мисъл. Очевидно бе погълната от разчитането на кода.

„Трябва да видиш това” — каза му мислено, докато Нют освобождаваше помагачите. Те се събраха при стълбището, като мърмореха уморено.

Томас се стресна, изплашен да не би Нют да се е досетил, че двамата разговарят мислено.

„Да не говорим така, когато Нют е наоколо. Не искам да знае за нашата… дарба.”

— Ела да погледнеш това — повика го тя на глас и едва успя да прикрие усмивката си.

— Готов съм да коленича и да ти целувам краката, ако намериш някакъв смисъл в това — заяви Нют.

Томас се приближи, нетърпелив да види какво става. Тереза му подаде листа с вдигнати вежди.

— Няма съмнение, че сме го разшифровали точно — изтъкна тя — Но не разбирам какво значи.

Томас взе листа и го прегледа. В лявата страна имаше числа — от едно до шест. До всяко от тях пишеше с главни букви:

ПУСНИ

ХВАНИ

КЪРВИ

СМЪРТ

ВКОЧАНЕН

НАТИСНИ

Това беше. Шест думи.

Томас бе силно разочарован — беше сигурен, че с разчитането на кода всичко ще стане ясно. Погледна Тереза със свито сърце.

— И това е всичко? Сигурна ли си, че са в правилния ред?

Тя взе листа от ръката му.

— Лабиринтът повтаря тези думи от месеци — отказахме се, когато стана ясно, че и нататък е същото. Всеки път след думата НАТИСНИ минава цяла седмица без никаква буква и после всичко започва с ПУСНИ. Затова предполагаме, че тя е първата дума в поредицата.

Томас скръсти ръце и се облегна на лавицата. Вече беше запомнил шестте думи и ги повтаряше. Пусни. Хвани. Кърви. Смърт. Вкочанен. Натисни. Не звучеше обещаващо.

— Страхотно, а? — попита Нют, сякаш прочел мислите му.

— Да — почти изстена Томас. — Трябва да повикаме Миньо — възможно е той да знае нещо, което ние не знаем. Да имахме повече данни… — Той млъкна, споходен от внезапно хрумване. Щеше да тупне на пода, ако не се опираше в лавицата. Ужасно, невероятно хрумване. Най-лошата от всички възможни идеи.

Но инстинктът му подсказваше, че е вярна. Че е нещо, което могат да направят.

— Томи? — повика го Нют и пристъпи към него. — Какво ти става? Лицето ти пребледня, сякаш си видял призрак.

Томас разтърси глава и се помъчи да се овладее.

— Ох… нищо, извинявай. Очите ме болят, май се нуждая от сън. — Той разтърка слепоочия, за да подсили думите си.

„Какво има?” — попита го мислено Тереза. Томас вдигна глава, за да се увери, че Нют не е усетил нещо.

„Така е, наистина. Уморен съм. Имам нужда от почивка.”

— Хубаво. — Нют протегна ръка и го потупа по рамото. — Прекарал си цяла нощ в лабиринта. Най-добре се наспи.

Томас стрелна с поглед Тереза, после Нют. Нямаше търпение да сподели с тях идеята си, но разбираше, че все още не бива да го прави. Затова само кимна и се изкачи по стълбите.

Ако не друго, поне имаше план. Колкото и да е лош, поне беше някакъв план.

Нуждаеха се от още данни за кода. От още спомени.

Ще трябва да позволи на някой скръбник да го ужили. Да мине през Промяната.

Доброволно.

До края на този ден Томас избягваше да говори с когото и да било.

Тереза опита на няколко пъти. Но той все й повтаряше, че не се чувства добре, че иска да остане сам и да поспи в своето уединено ъгълче в гората, може би да обмисли някои неща. Да се опита да открие някоя скрита тайна в ума си, която ще му помогне да разбере какво да направят.

Ала истината бе, че се подготвяше мислено за изпитанието, на което смяташе за редно да се подложи. Единственото, което можеше да предприеме. Ала бе ужасен от идеята си и не искаше другите да забележат.