Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Веднага щом излезе извън обсега на зловещите им инструменти, скръбниците изгубиха интерес към него и изчезнаха в лабиринта. Томас рухна на земята, стенейки от болка.

След миг над него се надвеси Нют, последван от Чък, Тереза и още неколцина. Нют го стисна за раменете, повдигна го и подпъхна ръце под мишниците му.

— Уловете го за краката! — нареди той.

Томас усещаше, че светът около него се върти. Някой, не можа да види кой, изпълни заповедта на Нют и го хвана за краката, след което го внесоха през останките от входната врата в Чифлика и го положиха в тясно легло. Светът продължаваше да се върти и подскача.

— Какво направи? — изкрещя в лицето му Нют. — Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Не — промълви Томас, преди да изгуби съзнание. — Не, Нют… ти не… разбираш…

— Млъквай! — кресна Нют. — Пази си силите!

Томас усети, че някой преглежда ръцете и краката му, смъква му дрехите и продължава с оглед на тялото, търси рани. Чу гласа на Чък и почувства облекчение, че приятелят му е добре. После един от фелдошарите съобщи, че е бил ужилен десетина пъти.

Тереза стискаше с ръка глезена му.

„Защо, Том? Защо го направи?”

„Защото…”

Ала той нямаше сили да се концентрира.

Нют извика да донесат серума и само след минута Томас усети убождане по ръката. От това място из тялото му започна да се разпростира затопляне, което прогонваше болката. Но все още му изглеждаше, че светът всеки миг ще се срине до основи. Стаята се въртеше, цветовете се сливаха и трябваше да положи неимоверни усилия, за да произнесе последните няколко думи, преди мракът да го погълне.

— Не се безпокой — прошепна Томас. — Направих го нарочно…

Томас нямаше представа за хода на времето, докато минаваше през Промяната. Започна почти като първия му спомен от Кутията — беше мрачно и студено. Но този път нямаше усещане, че нещо се допира до тялото му. Рееше се в пустотата, заобиколен от черно пространство. Не виждаше и не чуваше нищо, не долавяше миризми. Сякаш някой му бе отнел петте сетива и го бе оставил във вакуум.

Времето се разтягаше. И още. Страхът му се преобрази в любопитство, което пък бе заместено от скука.

Накрая, след неопределен период от време, нещата започнаха да се променят.

В началото долови, или по-скоро чу, далечен вятър. После, пак в далечината, се появи бяло петно, което се въртеше като торнадо и се разтягаше, докато накрая закри всичко в полезрението му. Междувременно вятърът набра сила и се превърна в ревяща и клокочеща буря, която разкъсваше дрехите му и ги превръщаше в плющящи парцали.

Кулата от бяла мъгла започна да се приближава — или пък той я приближаваше, трудно му беше да определи. Тя набираше скорост с тревожни темпове. Обгърна го от всички страни и се превърна в тунел, през който той се понесе. А после го погълна, умът му сякаш бе всмукан от мъглата и тогава мислите му започнаха да се разреждат от спомени. Всичко останало се превърна в болка.

— Томас.

Гласът бе далечен, изкривен като ехо в дълъг тунел.

— Томас, чуваш ли ме?

Не искаше да отговаря. Умът му се бе изключил, когато повече не можеше да понася болката. Боеше се, че тя ще се завърне веднага щом дойде в съзнание. През затворените му клепачи се процеждаше светлина, но той знаеше, че ако ги повдигне, ще стане непоносимо ослепителна. Затова не направи нищо.

— Томас, Чък е. Добре ли си? Моля те, моля те, не умирай!

Изведнъж всичко се върна със сгромолясване в главата му.

Езерото, скръбниците, жилещите остриета, Промяната. Спомените. От лабиринта нямаше изход. Единственият им начин да го напуснат бе нещо неочаквано. Нещо ужасно. Отчаянието го смаза.

Томас изстена и повдигна леко клепачи. Над него се бе надвесило пухкавото лице на Чък, който го гледаше с изплашени очи. Но после лицето му светна и на устните му затрептя усмивка.

— Събуди се! — извика малчуганът. — Томас се събуди! Гласът му прокънтя в ушите на Томас и той се намръщи болезнено.

— Чък, налага ли се да крещиш? Не се чувствам добре.

— Извинявай, просто се радвам, че си жив. Имаш късмет, че не се метнах да те целувам.

— Моля те, Чък, не го прави. — Томас се надигна несигурн в леглото и облегна гръб на стената. Боляха го всички мускули и стави.

— Колко време отне? — попита.

— Три дни — отвърна Чък. — Първата нощ те оставихме в пандиза, за да си на сигурно място, и те върнахме тук през деня. Поне трийсет пъти си помислихме, че вече си умрял. Но я се погледни — като нов си!