Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Това е дълга история — поде той. — Нямаме време да ви я разкажа цялата, затова ще се придържам към най-важното. Докато преминавах през Промяната, видях различни картини — стотици образи, нещо като диапозитиви, пуснати на бърза скорост. Припомних си много неща, но само част от тях достатъчно ясно, за да мога да говоря за тях. Други пък вече избледняха или сега избледняват. — Той отново млъкна и си пое дъх. — Все пак знам достатъчно. Създателите ни подлагат на изпитание. Лабиринтът по принцип няма изход. Всичко е само тест. — Той млъкна, зачуден в какъв ред да им съобщи разкритията си.

— Какъв? — попита Нют.

— Остави ме да продължа — помоли Томас и потърка уморено очи. — Всеки един от нас е бил взет, когато сме били съвсем малки. Не помня как или защо — от това време имам само откъслечни образи и усещания, че светът се е променил, че се е случило нещо много лошо. Нямам представа какво. Създателите са ни отвлекли и мисля, че го смятат за оправдано. По някакъв начин са определили, че интелигентността ни е над средното равнище, и затова сме били избрани. Нямам точна представа, повечето от спомените ми за това време са разпокъсани и всъщност нямат и особено значение. Не помня нищо за семейството си, нито какво се е случило с тях. Но след като са ни взели, сме прекарали няколко години в специални училища, където сме живели при нормални условия, докато Създателите най-сетне получили възможност да финансират и построят лабиринта. Имената ни са всъщност глупави прякори — Алби е от Алберт Айнщайн, Нют от Исак Нютон, а аз, Томас, съм кръстен на Едисон.

Алби го зяпна сякаш го бе зашлевил през лицето.

— Имената ни… значи това не са истинските ни имена?

Томас поклати глава.

— Доколкото знам, никога няма да научим истинските си имена.

— Какви ги говориш? — удиви се Пържитиган. — Че сме нещастни сирачета, отгледани от учени?

— Да — потвърди Томас, надявайки се, че няма да познаят по лицето му колко е потиснат. — Предполага се, че сме много умни, и те изучават внимателно всяко наше действие. Анализират ни. Гледат кой ще се предаде и кой няма. Кои от нас ще оцелеят. Нищо чудно, че това място гъмжи от бръмбари остриета. Те са се ровичкали в мозъците на някои от нас.

— Вярвам в тези глупости, колкото и в това, че храната на Пържитиган си я бива — изръмжа Уинстън.

— Защо според теб ще си измислям? — повиши глас Томас. Беше се оставил да го ужилят, за да узнае тези неща! — И като стана дума, какво е обяснението според теб? Че живеем на друга планета?

— Продължавай — намеси се Алби. — Макар че не разбирам защо никой от нас не си спомня подобни неща. Минах през Промяната, но всичко, което видях, беше… — Той се озърна, сякаш не беше сигурен дали може да им разказва подобни неща. — Нищо не научих.

— След малко ще ви обясня защо аз научих повече от вас — отвърна Томас, ала се боеше да стигне до тази част от разказа си. — Да продължавам ли, или не?

— Говори — подкани Нют.

Томас си пое дълбоко въздух, сякаш му предстоеше да участва в надбягване.

— Добре, по някакъв начин те са изтрили нашите спомени — не само от детството, но и от времето преди попадането ни в лабиринта. Поставили са ни в Кутията и са ни пратили тук — една голяма група в началото и после по един всеки месец за следващите две години.

— Но защо? — изохка Нют. — Какъв е смисълът, мамка му?

Томас вдигна ръка в знак да запазят тишина.

— Приближаваме. Както казах, искали са да ни изпитат, да видят как ще реагираме на това, което наричат променливи, на проблем, който няма решение. Да проверят дали ще можем да работим заедно — да създадем общество и прочее. Осигурили са ни всичко необходимо и са поставили пред нас проблема под една от най-разпространените форми в цивилизацията — като лабиринт. Освен това ни внушили, че трябва да има решение, само за да ни окуражат да работим с всички сили, ала същевременно подхранвали и песимизма ни, като не ни позволявали да открием решението. — Той млъкна и ги огледа бавно. — Защото, пак повтарям, решение няма.

Изведнъж всички заговориха едновременно.

Томас отново вдигна ръце. Как само му се искаше да може да праща мислите си право в мозъците им.

— Видяхте ли? Реакциите ви доказват моята теза. Повечето хора досега да са се отказали. Но мисля, че ние сме различни. Не можем да приемем, че съществува нерешим проблем — особено когато изглежда лесен като лабиринт. И продължаваме да се борим, колкото и безнадеждно да изглежда.