Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Ала ако останем тук, всички ще умрем! — кресна Миньо. — Какво по-лошо от това?

Алби извърна очи към бегача, но не отговори. Томас се замисли над думите му. Изблик. Звучеше му познато, мержелееше се някъде в периферията на съзнанието му. Но беше сигурен, че не си го бе припомнял по време на Промяната.

— По-лошо е — подчерта Алби. — По-добре да умрем, отколкото да се върнем у дома.

Миньо се изхили и се облегна на стола.

— Човече, съвсем ти се е разхлопала дъската. Аз съм с Томас. Подкрепям го изцяло. Ако ще се мре, поне да е в бой.

— В лабиринта или вън от него — добави Томас, облекчен от подкрепата. Изгледа мрачно Алби. — Все още живеем в света, който си спомняш.

Алби се надигна със съкрушен вид.

— Правете каквото искате — въздъхна той. — Няма значение. Каквото и да предприемем, всички ще умрем. — След тези думи излезе от стаята.

Нют също въздъхна и поклати глава.

— Не е на себе си, откакто го ужилиха. Сигурно наистина е преследван от ужасни спомени. И какво, за бога, е този изблик?

— Не ме е грижа — отвърна Миньо. — Все е по-добре, отколкото да умрем тук. Излезем ли навън, ще се разправим със Създателите. Но засега трябва да играем по техните правила.

Пържитиган изсумтя презрително.

— Момчета, полудявам, като ви слушам. Идеята да се пъхнем в ергенското леговище на скръбниците ми се струва най-глупавото нещо, което съм чувал някога. Защо просто не си прережем вените?

Между блюстителите избухна спор и всички заговориха едновременно. По някое време Нют им кресна да млъкнат.

Когато всички се усмириха, Томас взе отново думата.

— Смятам да мина през онази дупка, пък дори и да загина там. Явно Миньо също е готов да го направи. Сигурен съм и в Тереза. Ако успеем да задържим скръбниците достатъчно дълго, за да може някой от нас да въведе кода и да ги изключи, ще можем да минем през вратата, през която те идват. Ще преминем изпитанието. След това можем да се изправим срещу Създателите.

Усмивката на Нют не беше весела.

— И мислиш, че бихме могли да се бием със скръбниците? Дори да не ни размажат, вероятно ще ни ужилят. Нищо чудно всичките да ни чакат там — с готови остриета. Създателите ще са известени, когато се опитаме да преминем.

Томас реши, че е време да им разкрие и последната част от своя план.

— Не мисля, че ще ни ужилят — Промяната е средство, което използват срещу нас, докато живеем тук. Но с този живот вече е приключено. А има и още нещо много важно.

— Така ли? — попита Нют. — Я да чуем какво е то.

— Създателите няма да спечелят нищо, ако умрем — изпитанието е трудно, но не и невъзможно за преодоляване. Вече знаем със сигурност, че скръбниците са програмирани да убиват по един от нас всеки ден. Някой може да се пожертва, за да помогне на останалите да минат през дупката. Смятам, че това очакват да се случи.

В стаята се възцари мълчание. Пръв го наруши Уинстън.

— Значи предлагаш да хвърлим някое нещастно хлапе на вълците, за да може останалите да избягат? Това ли е гениалната ти идея?

Томас си даваше сметка колко зле прозвучаха думите му, но изведнъж му хрумна нещо.

— Да, Уинстън, радвам се, че си слушал внимателно. — Постара се да не обръща внимание на ядния му поглед. — И мисля, че няма съмнение кое ще е нещастното хлапе.

— Така ли? — озъби се Уинстън. — Кого предлагаш?

Томас скръсти ръце.

— Себе си.

Отново всички заговориха едновременно. Нют се изправи, дръпна Томас до вратата и му каза:

— Тръгваш си. Веднага.

— Защо? — изуми се Томас.

— Мисля, че каза достатъчно. Трябва да поговорим и да решим какво ще правим — без теб. — Нют го побутна навън. — Чакай ме при Кутията. Когато приключим тук, двамата с теб ще си побъбрим.

Понечи да се обърне, но Томас се пресегна и го спря.

— Нют, трябва да ми повярваш. Това е единственият изход — можем да се справим, кълна се. Това се очаква от нас.

Нют се наведе и заговори с гневен шепот.

— Да, особено ми хареса онази част, в която предложи себе си за самоубиец.

— И съм готов да го направя — увери го Томас, подтикван от чувството за вина. Вината, че е съпричастен към създаването на лабиринта. Ала дълбоко в себе си се надяваше, че ще удържи достатъчно дълго чудовищата, за да успее някой да въведе кода и да изключи скръбниците, преди да му видят сметката. Да отвори вратата.

— Брей, така ли? — повдигна ядосано вежди Нют. — Много си благороден, а?

— Имам си предостатъчно свои причини. Донякъде вината е и моя, че сме тук. — Той си пое дъх и се овладя. — Ще го направя каквото и да решите, така че по-добре не си губете времето.