Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас не отговори и известно време те седяха на пейката, хванати за ръце, без да кажат нищо — нито на глас, нито в умовете си. Споходи го някакво странно усещане за покой и той се опита да му се наслади колкото се може по-дълго.

Томас почти се натъжи, когато съборът най-сетне приключи. Веднага щом Нют излезе от Чифлика, си даде сметка, че времето за почивка е привършило.

Нют се огледа, видя ги и закуцука към тях. Томас неволно пусна ръката на Тереза. Блюстителят застана пред тях, скръсти ръце на гърдите и ги погледна отвисоко.

— Това са пълни глупости, нали знаеш? — Лицето му бе непроницаемо, но несъмнено в очите му блещукаха победоносни пламъчета.

Томас се надигна, внезапно развълнуван.

— Значи се съгласиха, така ли?

Нют кимна.

— Всички до един. Не се оказа толкова трудно, колкото смятах. Тези сбръчканяци виждат какво става нощем, след като вратите не се затварят. Не можем да се измъкнем от тъпия лабиринт. Трябва да опитаме нещо друго. — Той се обърна и погледна към блюстителите, отправящи се към своите групи.

— Сега остава да убедим езерните.

Томас знаеше, че това ще е по-трудно.

— Мислиш ли, че ще се съгласят? — попита Тереза.

— Не всички — отвърна Нют. — Вероятно някои ще останат и ще опитат да оцелеят тук.

— Ами Алби? — попита той.

— Кой го знае? — сви устни Нют, загледан към Езерото.

— Сигурен съм, че този тип се бои повече да се прибере у дома, отколкото от скръбниците. Но предполагам, че ще дойде с нас.

— Как смяташ да го убедиш?

Нют се разсмя.

— Ще измисля нещо. Ще му кажа, че ще започнем нов живот в друга част на света, където всички ще бъдем щастливи.

Томас повдигна рамене.

— Може и да се получи. Обещах на Чък да го върна у дома или поне да му намеря дом.

Томас се озърна и едва сега забеляза, че хората са се скупчили на групички и оживено говорят. Очевидно блюстителите се опитваха да ги убедят, че трябва да поемат риска с Дупката на скръбниците. Някои от езерните си тръгнаха, но други останаха да слушат.

— И какво сега? — попита Тереза.

Нют въздъхна.

— Ще изчакаме, докато се разбере кой тръгва и кой остава. Ще се приготвим. Ще вземем храна, оръжие, всичко необходимо. После поемаме на път. Томас, бих те поставил начело на тази операция, но ще е трудно да убедим хората да застанат на наша страна, ако ги ръководи един новак — без да се обиждаш. Така че потърпи малко, ясно? Ще възложим на теб и Тереза да се занимавате с кода.

Томас нямаше нищо против поне засега да е в сянка — откриването на компютърната станция и въвеждането на кода бе предостатъчна отговорност. И осъзна, че не е лека.

— Като те слуша човек, изглежда толкова лесно — подхвърли, опитвайки се да разведри обстановката.

Нют го изгледа втренчено.

— Както каза, останем ли тук, по един от нас ще си отива всяка нощ. Тръгнем ли, пак един умира. Каква е разликата? — Насочи пръст към Томас. — Ако си прав.

— Прав съм — заяви уверено Томас. Знаеше, че не греши за Дупката, за кода, за вратата, за необходимостта да се бият. Но не бе сигурен дали само един от тях ще умре или ще бъдат повече. Точно сега обаче не биваше да издава съмненията си.

Нют го тупна по гърба.

— Хубаво тогава. Да се захващаме за работа.

Следващите няколко часа бяха изпълнени с трескава активност.

Повечето от езерните все пак се съгласиха да тръгнат — бяха дори повече на брой, отколкото очакваше Томас. Даже Алби реши да си опита късмета. Макар никой да не го признаваше, Томас бе уверен, че повечето от тях разчитат този, който ще даде живота си, да е някой друг. Онези пък, които бяха избрали да останат, бяха по-шумни и възбудени. Обикаляха наоколо и се опитваха да убедят другите колко глупаво е решението им. Накрая обаче се отказаха и се дръпнаха настрани.

Колкото до Томас и останалите, чакаше ги много работа.

Раздадоха раници и ги напълниха с припаси. Пържитиган организира разпределянето на храната между участниците в експедицията. Прибавиха и спринцовки със серум против скръбници, макар Томас да се съмняваше, че скръбниците ще ги жилят. Чък отговаряше за пълненето на бутилките с вода. Тереза му помагаше. Малчуганът се опитваше да се държи храбро, ала по потното му чело и трескавия поглед си личеше, колко е изплашен.

Миньо се отправи към Скалата с група бегачи, нарамили снопове въжета от бръшлянови клонки, за да проведат последни проучвания около Дупката на скръбниците. Можеха само да се надяват, че чудовищата ще се придържат към обичайния си ритъм и няма да излязат през деня навън. Идеята на Томас бе да се прехвърли оттатък и да се опита да въведе колкото се може по-бързо кода, но истината бе, че не знаеше какво го чака там. Нют беше прав — най-добре да почакат до нощта с надеждата повечето скръбници да излязат в лабиринта.