Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Ти ще водиш сега — чу го Томас.

Миньо кимна, изтича отпред и поведе групата из завоите. Всяка крачка бе все по-мъчителна за Томас. Куражът, който бе събрал, бързо се топеше. Питаше се кога ли ще се появят скръбниците. Кога ще започне битката?

Не след дълго езерните, които не бяха привикнали с физическо усилие, започнаха да се задъхват. Но никой не се отказваше. Продължаваха напред. Все още нямаше и следа от скръбниците. Постепенно Томас започна все повече да се надява, че ще успеят да се промъкнат до целта, без да бъдат нападнати. Може би.

Най-сетне, след като се изтърколи най-мъчителният час в живота на Томас, групата стигна дългия коридор, водещ до завой към Скалата — вдясно друг къс коридор се разклоняваше като буквата Т.

Томас, целият облян в пот от усилието, бе зад Миньо, а Тереза тичаше до него. Водачът забави преди ъгъла, после спря и вдигна ръка, а останалите повториха жеста му. Когато Миньо се извърна, на лицето му се четеше ужас.

— Чухте ли това? — прошепна той.

Томас поклати глава, опитвайки се да не позволи на ужаса да завладее и него.

Миньо се промъкна напред и надзърна зад ъгъла. После дръпна рязко глава и едва сподави изтръгналия се от устата му стон.

— О, не — изохка. — О, не.

Тогава Томас го чу. Сякаш се бяха спотайвали, крили и сега се пробуждаха. Дори не се налагаше да погледне — знаеше какво ще каже Миньо още преди да го стори.

— Там има поне десетина. Може би петнайсет. — Миньо потърка уморено очи. — Нас чакат!

Вълна от вкочаняващ страх заля Томас. Той погледна Тереза, понечи да каже нещо, но се отказа, като видя изражението на бледото й лице. Никога досега не бе виждал такъв неприкрит ужас.

Нют и Алби заобиколиха спрелите момчета и излязоха напред. Изглежда, новината вече се бе разпространила назад, защото още щом спря до тях, Нют каза:

— Е, знаехме, че ще трябва да се бием. — Но гласът му потрепери и го издаде.

Томас се чувстваше по същия начин. Знаеше, че няма друг изход, но сега, когато бяха стигнали дотук, съмненията се надигаха с пълна сила. Зачуди се защо скръбниците чакат — остриетата бръмбари навярно вече ги бяха осведомили за приближаващата се група. Дали Създателите не се наслаждаваха на момента?

Нямаше представа.

— Може би вече са отвлекли някое дете от Езерото — предположи той. — И тогава ще се промъкнем покрай тях, а те просто ще си седят…

Прекъсна го силен шум. Той се обърна и видя, че по коридора към тях се приближават още скръбници, с лъщящи шипове и протягащи се напред метални ръце. Идваха откъм Езерото. Сетне нова група се появи и в другия край на коридора.

Врагът ги бе заобиколил от всички страни.

Езерните се скупчиха в плътна група, за да не са на откритите алеи между стените. Скръбниците пред Скалата стояха неподвижно, с извадени и готови оръжия. Другите две групи се приближиха и спряха на няколко десетки крачки от тях. После също зачакаха.

Томас се постара да овладее страха си. Бяха обкръжени. Нямаха никакъв избор — нямаше къде да отидат. Усети остра, пулсираща болка в главата си. Беше притиснат между Тереза и Нют, усети, че Нют трепери. Никой не каза нито дума. Единствените звуци бяха зловещите стенания на машините. Отвратителните им тела се раздуваха и свиваха в механичния ритъм на дишането.

„Какво правят? — попита той Тереза. — Какво чакат всъщност?”

Тя не отговори и това само усили безпокойството му. Пресегна се и я стисна за ръката. Езерните наоколо стояха смълчани, стиснали жалките си оръжия.

Томас погледна Нют.

— Някакви идеи?

— Не — отвърна с изтънял глас момчето. — Не разбирам само защо се бавят.

— Не биваше да идваме — заговори Алби със странен глас, сякаш ехо, отекващо из лабиринта.

Томас не беше в настроение за хленчене — трябваше да направят нещо.

— И без това нямаше да сме в по-изгодна позиция в Чифлика. Гадно е да се говори така, но по-добре един от нас да умре, отколкото всичките. — Можеше само да се надява, че правилото за една жертва на нощ е все още валидно. Но докато разглеждаше скръбниците отблизо, се питаше — нима наистина вярваха, че ще могат да се преборят с тях?

— Може би трябваше да… — поде Алби и млъкна. После закрачи към Скалата — бавно, сякаш бе хипнотизиран. Томас го гледаше с ужас.

— Алби! — извика Нют. — Върни се!

Но той се затича — насочи се право към скръбниците, застанали между тях и Скалата.

— Алби! — изкрещя Нют.

Алби вече бе доближил чудовищата и се нахвърли върху първото. Нют го последва, но няколко скръбници се раздвижиха и го нападнаха едновременно, святкайки с металните си крайници. Томас се пресегна и го хвана за ръката, после го дръпна назад.