Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Малчуганът се олюля и едва не падна. Погледът му накара сърцето на Томас да се свие. За частица от секундата той взе решение.

— Чък, ще дойдеш с мен и Тереза — каза той твърдо.

Чък погледна към вихрещата се битка.

— Но… — заекна, осъзнал, че се срамува от готовността си да избегне боя.

Томас се постара да спаси накърненото му достойнство.

— Нуждаем се от помощта ти в Дупката на скръбниците. Представи си, че някое от тези чудовища ни очаква там.

Чък кимна припряно — твърде припряно.

— И така — продължи Томас. — Хвани сега ръката на Тереза.

Чък го направи, като се опита да си придаде храбър вид. И за пръв път, откакто Томас го познаваше, не каза нито дума.

„Направиха пролука!” — извика в ума му Тереза, толкова силно, че за миг усети разцепваща болка в главата. Тя посочи напред и Томас видя тесен отвор точно в средата на коридора — езерните се опитваха да удържат скръбниците, притиснати към двете стени.

— Сега! — извика Томас.

Той се хвърли напред, дърпайки Тереза за ръката, а тя на свой ред теглеше Чък. Затичаха се с всички сили, с готови за бой оръжия, към пространството пред тях, изпълнено с викове и писъци. Право към Скалата.

Около тях кипеше битка. Езерните се сражаваха, пришпорвани от кипящия в кръвта им адреналин. Звуците, които отекваха от стените, бяха като ужасяваща симфония — човешки писъци, метално дрънчене, бръмчене на мотори, зловещите вопли на скръбниците, тракане на клещи, викове за помощ. Една размазана картина, в която прозираха стоманени отблясъци и кървави петна. Томас си заповяда да не поглежда настрани, а само напред, в тясната пролука, оформена от езерните.

Докато тичаха, той си повтаряше мислено думите от кода: ПУСНИ, ХВАНИ, КЪРВИ, СМЪРТ, ВКОЧАНЕН, НАТИСНИ

„Нещо ме поряза по ръката!” — изкрещя мислено Тереза. В същия миг и Томас усети остро мушване в крака. Не погледна назад, не си направи труда да й отговаря. Забавят ли се дори за миг, поддадат ли се на страха и колебанията, щяха да потънат като в черни води. Той продължи да тича, теглейки след себе си своите приятели.

Ето я и Скалата, откритото пространство, отвъд което се виждаше тъмносивото небе само на двайсетина крачки от тях. Той ускори крачка.

Битката от двете им страни продължаваше с пълна сила. Томас не поглеждаше настрани, нито спираше да помогне. Един скръбник се изпречи на пътя му, някакво момче се гърчеше в металната му хватка, но удряше свирепо с ножа си подпухналата белезникава кожа. Томас се метна вляво и продължи да бяга. Чу вик, докато подминаваше скръбника, хъхрещ крясък, който можеше да означава само, че езерният е изгубил битката и е срещнал своя ужасен край. Викът продължаваше и продължаваше, разтърсвайки въздуха, надмогвайки всички останали звуци на сражението. Сърцето на Томас спря за миг.

„Продължавай напред!” — подтикна го Тереза, сякаш доловила чувствата му.

— Зная! — отвърна той, този път на глас.

Някой изтича покрай Тереза и се блъсна в него. Един скръбник нападна отдясно със святкащи остриета. Някакъв езерен му препречи пътя и размаха двата си меча, от сблъсъка на метал в метал се разпръснаха искри. Томас чу далечен глас, който повтаряше нещо отново и отново. Нещо, предназначено за него. Че трябва да го пазят, докато тича. Беше Миньо, в гласа му се долавяше възбуда от битката и същевременно отчаяние.

Томас продължаваше да тича.

„Един за малко да свали Чък!” — извика Тереза и гласът й отекна като страховито ехо в главата му.

Още скръбници се нахвърлиха върху тях, нови езерни се втурнаха да им помагат. Уинстън бе вдигнал лъка и стрелите на Алби и стреляше по всичко нечовешко, което се движи, но по-често пропускаше, отколкото да уцели. Покрай Томас тичаха момчета, които не познаваше, хвърляха се върху чудовищата с импровизираните си оръжия. Звуците и шумът — дрънчене и тропане, писъци, стенания, рев на машини, въртящи се части, тракане на шипове по пода, молби за помощ — прераснаха в едно общо, неразличимо кресчендо.

Томас също изкрещя, но продължи да тича, докато не стигна Скалата. Тук най-сетне спря, на самия ръб. Тереза и Чък се блъснаха в него и едва не го събориха в бездната. Томас, търсеше с очи мястото, където беше Дупката на скръбниците. Провиснали нататък, сякаш простиращи се към нищото, бяха изопнати въжета от бръшлянови клонки.

Малко по-рано Миньо и бегачите бяха закрепили тези въжета за околните стени. След това бяха хвърлили другия им край от Скалата, докато попаднат в Дупката на скръбниците, където сега шест или седем въжета се губеха отвъд някакъв невидим хоризонт, като че висяха в празно пространство.