Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Чък бе изпълзял встрани от скръбника до Тереза, която го прегърна и притисна към себе си.

— Ти го направи, Чък — похвали го тя. — Бяхме толкова съсредоточени в глупавия код, че дори не се огледахме за нещо, което да натиснем — последната дума, последното парче от пъзела.

Томас се разсмя отново, все още не можеше да повярва, че се бяха измъкнали.

— Тя е права, Чък! Ти ни спаси, човече! Казах ти, че ще имаме нужда от теб! — Томас се надигна и също прегърна момчето. — Чък е нашият герой!

— Ами другите? — попита Тереза и кимна към Дупката на скръбниците. Въодушевлението на Томас започва да се топи. Той отстъпи назад и се обърна към отвора.

Сякаш в отговор на въпроса й някой скочи през светлия правоъгълник. Беше целият в рани — пробождан и посичан безброй пъти.

— Миньо! — извика Томас, преизпълнен с облекчение. — Добре ли си? Какво стана с другите?

Миньо се изправи, олюля се и се подпря на стената на тунела.

— Изгубихме страшно много хора… горе е истинска кланица… а после чудовищата изведнъж замряха. — Млъкна за миг да си поеме дъх. — Ти успя. Не мога да повярвам, че се получи.

След него се появи Нют, после и Пържитиган. Сетне Уинстън и останалите. Не след дълго осемнайсет оцелели момчета се скупчиха в тунела. Сега езерните бяха само двайсет и един. Всички бяха опръскани с кръвта на чудовища и хора, дрехите им висяха разкъсани на парцали.

— Останалите? — попита Томас, тръпнещ в ужас от предполагаемия отговор.

— Мъртви са — отвърна с отпаднал глас Нют.

Всички замълчаха. Дълго време никой не смееше да наруши тишината.

— Знаете ли какво? — обади се най-сетне Миньо. — Половината от нас може да са загинали, но другата половина сме живи. И никой не беше ужилен — точно както предполагаше Томас. Време е да се измъкнем оттук.

„Твърде много изгубихме” — помисли си Томас. Радостта му даде място на скръбта по изгубените другари. Въпреки предположенията, че не е изключено всички да загинат, все пак болеше. Тази жестока кървава дан нима можеше да бъде оценена като победа?

— Да се махаме — заяви Нют. — Още сега.

— Къде ще идем? — попита Миньо.

Томас посочи към дъното на дългия тунел.

— Чух някъде там да се отваря врата.

Той се опита да надмогне болката, защото си даде сметка, че все още не са в безопасност.

— Ами да вървим тогава — повдигна рамене Миньо. После закрачи нататък.

Нют го последва, като махна и на другите да тръгват. Момчетата се отдалечиха един по един и накрая Томас остана само с Тереза.

— Аз ще вървя отзад — рече той.

Тя не възрази. Светлините от фенерчетата се отдалечаваха в тъмнината. Томас навлезе в тунела, без дори да се обръща, за да провери какво е станало със скръбниците.

След няколко минути чу отпред пронизителен вик, последван от още един и още един. След това виковете се отдалечиха и утихнаха, сякаш хората, които ги издаваха, бяха паднали…

— Изглежда, тунелът свършва с нещо като пързалка… — каза Тереза.

Сърцето на Томас се сви. Всичко толкова приличаше на игра — поне за човека, построил това място.

Един по един езерните надаваха изненадани викове и после притихваха. Дойде ред на Нют, след него и на Чък. Тереза насочи надолу светлината на фенерчето и озари тесен метален улей.

„Май нямаме кой знае какъв избор” — рече му тя.

„Май нямаме.” Томас бе споходен от странното усещане, че са в някакъв причудлив кошмар. Можеше само да се надява, че долу не ги очаква поредната глутница кръвожадни скръбници.

Тереза се спусна надолу в улея с почти радостен вик и Томас я последва. Каквото и да имаше там, надяваше се, че ще е по-добро от лабиринта.

Тялото му се плъзна по стръмния улей, намазан с отвратително миришещо масло — на изгоряла пластмаса или претоварена машина. Той се завъртя така, че да насочи краката си напред, и се опита да забави спускането с ръце. Беше безсмислено обаче — хлъзгавото вещество покриваше всеки сантиметър от каменните стени, нямаше никакъв шанс да се задържи.

Виковете и крясъците на другите езерни ечаха напред в тунела, докато се спускаха надолу по улея. Томас внезапно бе завладян от паника. Не можеше да се пребори с мисълта, че там долу ги очаква със зейнала паст някакво гигантско чудовище и те летят право към него. И сякаш в подкрепа на това към миризмата на масло се добави и воня на нещо разложено. Призля му и трябваше да положи усилие, за да не повърне.

Тунелът навлезе в извивка, която се превърна в спирала, достатъчна, за да ги забави, и краката на Томас се блъснаха в гърба на Тереза. Продължаваха да падат. Времето се разтегна и стана безкрайно.