Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас пламна от гняв.

— Какво казахте? — попита Нют.

Погледът й се плъзна по тълпата, преди да се спре на Нют.

— Всичко стана според нашия план, господин Нютон. Макар че очаквахме повечето от вас да се откажат по пътя.

Тя протегна ръка и смъкна качулката на своя спътник. Момчето вдигна лице, очите му бяха пълни със сълзи. Коленете на Томас се разтрепериха.

Беше Гали.

Томас се облещи и потърка очи. Беше и потресен, и разгневен.

Беше Гали.

— Какво прави той тук? — извика Миньо.

— Вече сте в безопасност — заяви жената, която сякаш не чу въпроса. — Успокойте се, ако обичате.

— Да се успокоим? — кресна Миньо. — Коя сте вие, че да ни казвате да се успокоим? Искаме да повикате полицията, кмета, президента — когото и да било!

Томас се разтревожи, че Миньо може да направи нещо безразсъдно. От друга страна, нямаше нищо против да я удари в лицето.

Жената присви очи.

— Нямаш ни най-малка представа за какво говориш, момче. Очаквах повече зрелост от човек, преминал изпитанието на лабиринта. — Спокойният й глас шокира Томас.

Миньо понечи да отвърне, но Нют го сръга с лакът.

— Гали, какво става тук? — попита.

Тъмнокосото момче го погледна и клепачите му затрептяха, а брадичката потрепери. „Нещо става с него” — помисли си Томас. Изглеждаше му по-зле отпреди.

Жената кимна, сякаш да покаже колко се гордее с него.

— Един ден ще сте благодарни. Повярвайте ми и оставете умовете си да го приемат. Тежки времена, господин Нютон. Тежки времена. — Тя си пое дъх. — Има, разбира се, една последна променлива. — Тя отстъпи назад.

Томас не сваляше поглед от Гали. Тялото на момчето трепереше, лицето му бе снежнобяло, кръвясалите му очи изпъкваха като червени петна върху бял лист. Беше стиснал устни и кожата около тях се бе набръчкала. Сякаш се опитваше да заговори, а не можеше.

— Гали? — повика го и Томас, потиснал омразата, която изпитваше към него.

От устата на Гали бликна порой от думи.

— Те… могат да ме контролират… аз не… — Очите му се изцъклиха, сякаш се давеше. — Аз… трябва… да… — Всяка дума бе стенание, задушаваща кашлица. После внезапно се успокои и тялото му видимо се отпусна.

Точно като Алби в леглото, когато бе минал през Промяната. Но какво ли означаваше…

Ала Томас нямаше време да довърши мисълта си. Гали извади нещо дълго и блестящо от джоба си. Светлините в залата се отразиха в сребристата повърхност — беше остър кинжал и той го стискаше с мъртвешки белите си пръсти. С неочаквана бързина Гали отведе ръка назад и метна кинжала към Томас.

Острието се завъртя бавно, разсичайки въздуха, сякаш времето постепенно замираше. От гърлото на Томас се изтръгна сподавен вик, той се опита да помръдне, но сякаш бе вцепенен.

Неочаквано пред него изникна Чък и го закри с тялото си.

С отвратителен приглушен звук кинжалът потъна в гърдите на Чък, заби се до дръжката. Малкият изкрещя и падна на пода, тялото му се загърчи в конвулсии. От раната рукна алена кръв. От устните потече тънка червена струйка. Томас имаше чувството, че светът около него се руши и смазва сърцето му.

Той се хвърли на пода и притисна треперещото тяло в обятията си.

— Чък! — извика прегракнало. — Чък!

Момчето се тресеше неудържимо, кръвта му се размазваше по ръцете на Томас.

— Чък… — прошепна Томас. Трябваше да се направи нещо. Да го спасят. Те…

Малкият престана да се тресе и застина неподвижно. Очите му останаха втренчени в Томас.

— Том… мас — отрони се от бледите устни.

— Дръж се, Чък — изплака Томас. — Не умирай, бори се. Някой да повика помощ!

Никой не помръдна и дълбоко в себе си Томас знаеше защо. Вече никой и нищо не можеше да му помогне. Това бе краят. Пред погледа му плувнаха червени петна. „Не — помисли си. — Не и Чък. Не и Чък. Който и да е, но не Чък.”

— Томас — прошепна малчуганът. — Намери… майка… ми. — Той се закашля и от устата му бликна още кръв. — Кажи й…

Не можа да довърши. Очите му се склопиха и тялото му застина неподвижно. От устните му излетя един последен дъх.

Томас не можеше да откъсне очи от Чък, от безжизненото му тяло.

Нещо се случваше с него. Започна дълбоко в гърдите му, малко семенце на гнева. На разплатата. На омразата. Нещо тъмно и ужасно. А после изригна, бликна от дробовете му, през шията, през ръцете и краката. През ума му.

Той пусна Чък и се изправи, разтреперан, обърна лице към техните мъчителни.

И после превъртя. Напълно, без задръжки и граници.

Хвърли се напред, метна се върху Гали и го сграбчи с пръсти, извити като клещи. Намери пипнешком гърлото му, стисна го, събори го на пода и го притисна с тяло. Яхна гърдите му, прикова го с крака, за да не може да избяга. И започна да го удря.