Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Държеше Гали с лявата си ръка, а с дясната го налагаше по лицето, удар след удар. Все по-силно и по-силно, без да обръща внимание на кървавото месиво, в което се е превърнал юмрукът му. Чу хрущене, бликна кръв, отекнаха викове. Томас не знаеше кой крещи по-силно — дали той самият, или Гали. Продължаваше да го блъска, давайки воля на всяка капчица гняв.

А после Миньо и Нют го дръпнаха назад. Ръцете му продължаваха машинално да налагат въздуха. Те го извлачиха по пода, а той започна да се боричка с тях в опит да се освободи. И през цялото време не откъсваше поглед от Гали, който лежеше неподвижно. Томас имаше чувството, че омразата, която изпитва към него, е почти материална, че ги свързва с неразривна връзка.

А сетне тя изчезна в миг, сякаш въобще не я бе имало. Останаха само мислите за Чък.

Той се освободи от хватката на Миньо и Нют и изтича при безжизненото тяло на своя приятел. Сграбчи го в обятията си.

— He! — изкрещя, погълнат от мъка. — Не!

Тереза постави ръка на рамото му. Той се отърси от нея.

— Аз му обещах! — крещеше Томас. — Обещах му да го отведа у дома! Обещах му!

Тереза мълчеше, свела очи към земята.

Томас притисна Чък толкова силно, колкото можеше, сякаш прегръдката можеше да го върне или да му покаже благодарността, че му спаси живота, че му е бил приятел.

Томас се разплака безутешно. Хлипанията му отекваха надалече в залата като послания на мъка и болка.

Най-сетне успя да овладее непреодолимата доскоро вълна на болка и мъка. В Езерото Чък се бе превърнал за него в символ — пътеводна звезда, която обещаваше, че някой ден всичко отново ще се оправи. Ще се върне целувката за лека нощ. Миризмата на собствено легло. Яйца и бекон за закуска преди училище. Щастието.

Но сега Чък го нямаше. Томас притискаше отпуснатото му тяло като талисман, ала той вещаеше, че онези щастливи дни няма да се върнат, че животът никога няма да е такъв, какъвто е бил. Че дори в бягството ги чакат ужасни дни. Живот, изпълнен с мъка.

Въпреки объркването си Томас успя да затвори тази болка дълбоко в себе си. Направи го заради Тереза. Заради Нют и Миньо. Какъвто и мрак да ги очакваше, те щяха да са заедно и сега това бе най-важното.

Той пусна тялото и се дръпна назад. Изтри сълзите от лицето си, разтърка очи и си представи каква ужасна гледка е за околните. Едва тогава вдигна глава. Потъна в огромните сини очи, изпълнени с мъка, на Тереза. Мъка за Чък — сигурен бе в това.

Тя хвана ръката му и му помогна да се изправи. Томас се надигна, но тя не го пусна, нито той нея. Никой от двамата не каза нито дума. Околните бяха втренчили поглед в тялото на Чък, всеки отдаден на чувствата си. Никой не поглеждаше към Гали, който все още дишаше, но лежеше неподвижно.

Жената с надпис ЗЛО наруши тишината.

— Всяка нещо си има причина — каза тя и в гласа й нямаше и капчица от злоба. — Трябва да го разберете.

Томас я погледна и вложи цялата си омраза в този поглед. Но не стори нищо.

Тереза стисна силно ръката му.

„Сега какво ще правим?” — попита тя.

„Не зная — отвърна той. — Не мога…”

Вниманието му бе привлечено от викове и суматоха, долитащи иззад вратата, през която жената бе влязла. Тя се огледа изплашено и лицето й пребледня още повече. Томас проследи погледа й.

Неколцина мъже и жени, облечени с мръсни джинси и подгизнали якета, нахлуха през входа с вдигнати оръжия. Крещящи с пълно гърло. Беше невъзможно да се разбере какво казват. Оръжията им — пушки и пистолети — изглеждаха… много стари, ръждясали. Като изоставени от много години играчки, открити наскоро от новото поколение деца, готови да си играят на война.

Томас втренчи слисан поглед, когато двама от новодошлите събориха жената с надпис ЗЛО на ризата. Единият от тях отстъпи назад и се прицели.

„Не може да бъде — помисли си Томас. — Не…”

Заслепиха го отблясъци, в помещението отекнаха изстрели, в тялото на жената се забиха куршуми. След миг тя бе мъртва, разкъсана на части.

Томас отстъпи назад и едва не падна по гръб.

Един мъж се приближи към езерните, а останалите ги наобиколиха, докато стреляха по прозорците за наблюдение. По пода се посипаха натрошени стъкла. Томас чу писъци, видя кръв и отмести поглед, към човека, който приближаваше. Имаше черна коса и младо, но покрито с бръчки лице, сякаш прекарваше всеки ден в грижи как да преживее до следващия.

— Нямаме време за обяснения — рече мъжът с напрегнат глас. — Последвайте ни и тичайте, сякаш от това зависи животът ви. Защото наистина е така.