Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас огледа всичко без интерес — вече беше престанал да се учудва на каквото и да било.

Мястото бе изпълнено с цветове. Яркожълта боя, червени одеяла, зелени завеси. След сивотата на Езерото сякаш бяха попаднали вътре в дъга. Всичко това му се струваше твърде хубаво, за да е истина. Миньо побърза да го изрази с няколко думи:

— Все едно съм се сбръчкал и съм отишъл на небето.

Томас не смееше да си позволи да се зарадва, защото смяташе, че ще е предателство спрямо Чък. Но тук имаше нещо.

Шофьорът на автобуса ги остави в ръцете на десетина души — мъже и жени, облечени с черни панталони и бели ризи, с безупречно подстригани коси, чисти лица и ръце. Те се усмихваха.

Цветовете. Леглата. Персоналът. Томас не можеше повече да сдържа напиращото в него щастие. Огромна яма зееше в средата — споменът за Чък и жестокото му убийство. За неговата саможертва. Ала въпреки това, въпреки всичко, което им бе разказала жената в автобуса, Томас се чувстваше в безопасност — за пръв път, откакто бе излязъл от Кутията.

Разпределиха ги по леглата, раздадоха дрехи, поднесоха вечеря. Пица. Истинска, вкусна, да си оближеш пръстите. Томас поглъщаше лакомо всяка хапка, преизпълнен с усещането за пълно облекчение и покой. Повечето от езерните мълчаха, вероятно изплашени, че ако заговорят, всичко това може да изчезне. Но имаше много усмивки. Томас тъй бе привикнал с отчаянието, че почти се плашеше от тези щастливи лица. Особено след преживяното от последните часове.

Малко след вечеря им казаха да си лягат. Никой не възрази.

Най-малкото Томас. Имаше чувството, че може да спи цял месец.

Томас делеше едно легло с Миньо, който настоя да спи на горния етаж. Нют и Пържитиган им бяха съседи. Настаниха Тереза в отделно помещение, отведоха я толкова бързо, че тя не можа да им каже довиждане. Томас усети, че му липсва, броени секунди след като я изгуби от погледа.

Докато се наместваше на мекия матрак, отгоре го повика Миньо.

— Ей, Томас?

— Да?

— Какво според теб е станало с езерните, които останаха?

Томас не се бе сещал за тях. Умът му бе твърде зает с Чък и Тереза.

— Не зная. Но като имам предвид колцина от нашите загинаха по пътя, не бих искал да съм на тяхно място. Вероятно скръбниците са ги нападнали. — Не можеше да повярва колко нехайно говори.

— Смяташ ли, че тук сме в безопасност?

Томас обмисли въпроса. Имаше само един отговор.

— Да, така мисля.

Миньо подхвърли още нещо, но Томас не го чу. Изтощението го завладяваше, за кратко мислите му се върнаха към времето, когато беше бегач в лабиринта, дори за първата нощ в Езерото. Все едно, че е било преди стотици години. Че е било само сън.

В стаята се чуваха приглушени разговори, но Томас имаше чувството, че идват от друг свят. Той се загледа в дъските на горното легло и усети, че се унася в сън. Но преди да заспи, трябваше да поговори с Тереза.

„Как е твоята стая? — попита той мислено. — Жалко, че не си до мен.”

„О, наистина ли? — отвърна тя. — С тези миризливи момчета наоколо? Благодаря, не.”

„Май си права. Мисля, че Миньо пръдна три пъти само за последната минута.”

Томас знаеше, че шегата е просташка, но беше най-доброто, на което е способен в момента.

Усети, че тя се смее, и съжали, че не може да последва примера й. Настъпи продължителна пауза.

„Наистина съжалявам за Чък” — рече тя.

Томас усети остра болка.

„Аз също — побърза да отговори. — Макар че понякога бе толкова досаден. Страшно ми липсва. Все едно, че съм изгубил брат.”

„Зная.”

„Обещах му…”

„Спри, Том.”

„Какво?” — Надяваше се, че Тереза ще го успокои, ще каже нещо вълшебно, което да прогони болката.

„Престани с тези обещания. Защото половината от тях вече са изпълнени. Всички щяхме да умрем, ако бяхме останали в лабиринта.”

„Но Чък не успя да стигне до тук” — възрази Томас. Чувстваше вина защото бе готов да замени всеки един от момчетата в помещението за Чък.

„Той умря, за да те спаси — посочи Тереза. — Сам взе това решение. Не позволявай да бъде пропиляно.”

Томас усети, че сълзите напират под клепачите му. Една от тях успя да се промъкне и се търкулна по бузата. Измина почти минута, преди разговорът да продължи.

„Тереза?”

„Да?”

Томас се боеше да сподели мислите си, но го направи. „Искам да си те спомня. Да си спомня за нас. Нали разбираш — отпреди.”

„Аз също.”

„Изглежда ние сме…” — не знаеше как да продължи.

„Така изглежда.”

„Чудя се какво ли ще стане утре.”