Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

„Почти свърших” — отвърна тя.

Шиповете изскочиха отново, скръбникът се примъкна напред, от тялото му израсна друга ръка, пресегна се със светкавична бързина, разтвори огромните си клещи да сграбчи копието. Томас замахна отново, хвърляйки цялата си сила в атаката. Копието се заби в основата на клещите. С пронизително дрънчене и стържене ръката на чудовището се изтръгна от гнездото и тупна на пода. После скръбникът нададе протяжен, оглушителен писък и се дръпна назад, прибирайки шиповете.

— Тези чудовища могат да бъдат победени! — извика Томас.

„Не ми позволява да въведа последната дума!” — съобщи в главата му Тереза.

Сякаш не я чул, Томас се хвърли с рев напред, бързайки да се възползва от моментната слабост на скръбника. Размаха като обезумял копието и се метна върху закръгленото туловище на чудовището, за да откърши с бързи удари още две от ръцете. Вдигна копието над главата си и после го забоде право в чудовището. От зейналата в плътта рана рукна жълтеникава слуз и опръска краката на Томас. Той пусна дръжката на копието и отскочи назад, после изтича при Тереза и Чък.

Скръбникът започна да се мята и да пръска всичко наоколо със слуз. Шиповете отново щръкнаха от тялото му, после се прибраха, останалите няколко ръце се размахваха безцелно и от време на време се удряха в тялото. Скоро движенията му започнаха да се забавят, сякаш с всяка капка слуз — или гориво — то губеше сили.

След още няколко секунди скръбникът застина неподвижно. Томас не можеше да повярва. Току-що бе надвил едно от чудовищата, тероризирали езерните повече от две години.

— Ти го уби — промълви Чък. После се засмя, сякаш това бе решило всички техни проблеми.

— Не беше толкова трудно — промърмори Томас. Забеляза, че Тереза трака трескаво по клавиатурата. Веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какъв е проблемът? — попита на висок глас. Изтича при нея и откри, че въвежда отново и отново думата НАТИСНИ, но на екрана не се появява нищо.

Тя посочи светещия в зелено правоъгълник.

— Въведох думите една по една и всяка от тях излизаше на екрана, после се чуваше писукане и тя изчезваше. Но не ми позволява да въведа последната дума. Нищо не става!

Томас усети, че го побиват тръпки.

— Но… защо?

— Не зная! — извика тя и продължи да изписва думата.

— Томас! — изкрещя Чък зад тях. Томас се обърна и видя, че му сочи отвора — още едно чудовище се промъкваше през дупката. То скочи върху трупа на мъртвия си събрат, а горе вече се показваше следващото.

— Защо се бавите? — извика отчаяно Чък. — Нали каза, че трябва само да въведеш кода?

Двамата скръбници се надигнаха и извадиха шипове, след което се насочиха към тях.

— Не ни позволява да въведа думата НАТИСНИ — отвърна Томас, трескаво търсейки някакво решение за проблема…

„Не разбирам” — чу в главата си гласа на Тереза.

Скръбниците бяха само на няколко крачки от тях. Трябваше да се получи. Кодът трябваше да…

— Може би просто трябва да натиснеш това копче — рече Чък.

Томас бе толкова изненадан от забележката, че за миг откъсна поглед от настъпващите скръбници. Чък сочеше едно място близо до пода, точно под екрана и клавиатурата.

Преди да успее да реагира, Тереза вече се бе навела и коленичи до соченото място. Завладян от любопитство и с пробудена надежда, Томас се присъедини към нея и приклекна, за да разгледа по-добре мястото. Чуваше воплите на скръбниците зад гърба си, дори усети остро пробождане, последвано от раздираща болка, но не се обърна.

Едно малко копче стърчеше от стената само на няколко сантиметра от пода. Над него бяха изписани две думи с толкова едри букви, че се зачуди как не ги е видял по-рано.

УНИЩОЖИ ЛАБИРИНТА.

Нова, още по-силна болка го извади от унеса. Скръбникът го бе сграбчил с две от ръцете си и го дърпаше назад. Друг се бе приближил към Чък и се готвеше да го посече със заострения накрайник.

Копчето.

— Натисни! — извика Томас, по-силно, отколкото вярваше, че би могъл.

И Тереза го послуша.

Натисна копчето и изведнъж всичко застина. После, някъде от дъното на тунела, долетяха звуците на отваряща се врата.

Почти в същия миг скръбниците замръзнаха неподвижно, израстъците им се прибраха през кожата, светлините угаснаха, а машините вътре в туловищата им притихнаха. И тази врата…

Томас тупна на пода, освободен от притисналите го метални клещи, и въпреки болката, която пронизваше тялото му от получените рани, бе изпълнен със странно въодушевление. Той изстена, после се разсмя и се задави, преди отново да се разсмее.