Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Пусни ме! — извика Нют и опита да се отскубне.

— Луд ли си? — кресна Томас. — Нищо не може да се направи.

Още двама скръбници напуснаха групата и се спуснаха към Алби, като се катереха един върху друг. Замахваха със страховитите си инструменти и нанасяха свирепи удари, сякаш искаха да откъснат по някоя част от жертвата за себе си. Най-странното бе, че от устата на Алби не се откъсваше никакъв звук. Томас успя да зърне тялото му под лъщящите туловища. Нют най-сетне се отказа и отстъпи.

Алби бе превъртял напълно. Бе толкова изплашен от видяното за предишния си живот, че бе избрал вместо него сигурна смърт.

— Не мога да повярвам — промърмори Нют. — Не мога да повярвам, че го направи.

Томас само клатеше глава. Стомахът му се бе свил болезнено. Мисълта, че същото би могло да сполети Чък и Тереза…

Миньо се приближи до тях и стисна Нют за ръката.

— Каквото станало — станало — рече той. — Ако трябва, ще се бием, за да си проправим път към Скалата. Вие двамата с Тереза трябва да се промъкнете в Дупката — а ние ще ги задържим, докато можем.

Томас изгледа бавно трите групи скръбници — те отново стояха неподвижно — и кимна.

— Дано поне за известно време се усмирят. Стига ни и минута, за да въведем кода.

— Как може да сте толкова безсърдечни? — изгледа ги с просълзени очи Нют.

— Ти какво искаш? — попита Миньо. — Да се облечем в черно за погребението?

Нют не отговори и се загледа към мястото, където скръбниците се хранеха с останките на Алби. Томас не се сдържа и също погледна — колкото да зърне размазано кърваво петно на земята. Стомахът му се разбунтува и той бързо извърна глава.

— Алби не искаше да се връща към стария си живот — продължи Миньо. — Пожертва се заради нас. Вижте, не ни нападат, така че може и да се е получило. Ще бъдем идиоти, ако не се възползваме.

Той се обърна към смълчаната групичка езерни.

— Чуйте ме! Най-важното е да опазим Томас и Тереза. Да ги придружим до Скалата и Дупката…

Прекъсна го звукът на съживяващи се скръбници. Тереза се огледа ужасено. Чудовищата от двете страни сякаш ги бяха забелязали отново. Извадили дългите си шипове, те потръпваха с пулсиращите си тела. После, в пълен синхрон, съществата поеха бавно напред, прицелили инструментите си в Томас и езерните, сякаш нямаха търпение да ги довършат. Събрали плътно редиците си, скръбниците се приближаваха решително към тях.

Саможертвата на Алби бе отишла на вятъра.

Томас сграбчи Миньо за ръката.

— Трябва някак да си пробием път през тях! — посочи той настъпващите редици от скръбници, които отрязваха достъпа към Скалата. Приличаха на огромен търкалящ се мехур с множество остри накрайници. Изглеждаха още по-страшни на избледняващата сивкава светлина.

Миньо и Нют се спогледаха. Последните мигове преди боя бяха дори по-лоши от страха от него.

— Те идват! — извика Тереза. — Трябва да направим нещо!

— Ти води — каза най-сетне Нют на Миньо. Гласът му бе малко по-силен от шепот. — Прокарай кървав тунел за Томас и момичето. Направи го.

Миньо кимна със застинало решително лице. После се обърна към езерните.

— Поемаме право към Скалата! Ще напираме в средата и ще изтикваме гадините встрани. Каквото и да стане, трябва да помогнем на Томас и Тереза да стигнат Дупката на скръбниците.

Томас погледна към приближаващите чудовища — бяха само на няколко крачки от него. Стисна по-здраво жалкото си копие.

„Трябва да сме близо един до друг — рече той на Тереза. — Нека те се бият — от нас се изисква да стигнем Дупката.”

Чувстваше се като страхливец, но си даваше сметка, че нито могат да помогнат с нещо в битката, нито смъртта им ще е от полза, ако няма кой да въведе кода и да отвори вратата към Създателите.

„Разбрах — отвърна Тереза. — Да сме един до друг.”

— Готови! — извика Миньо, вдигна в едната си ръка омотания с бодлива тел прът, а в другата дълъг нож. Посочи с острието ордата на скръбниците и металът блесна като светкавица — Сега!

Блюстителят се хвърли напред, без да чака отговор от другите. Нют хукна, следвайки го по петите, след него се втурнаха и останалите езерни — групичка крещящи момчета с вдигнати оръжия, готови за кървава разправа. Томас хвана Тереза за ръката и я дръпна да им направят път. Ужасът го заля като вълна. Тъкмо когато във въздуха отекнаха виковете на първите момчета, нахвърлили се върху скръбниците, и тропотът на дърво върху стомана, край него претича Чък. Томас се пресегна рязко и го дръпна.