Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Когато Миньо се върна напълно невредим, Томас установи че изглежда обнадежден от идеята за съществуването на изход. Или вход. В зависимост от коя страна го гледаш.

Помогна на Нют да разпредели оръжията, някои от които бяха усъвършенствани през последните часове. Имаше дървени пръти, преоборудвани на копия или боздугани с усукани в бодлива тел накрайници, ножове с двойни остриета завързани на яки клони, парчета строшено стъкло, омотани в единия край с тиксо. Привечер езерните се бяха превърнали в малка армия. Жалка на вид, мислеше си Томас, но все пак армия.

След като привършиха с работата, двамата с Тереза се усамотиха в дъното на горичката, за да обсъдят тактиката си, когато се прехвърлят в станцията в Дупката на скръбниците, и как да въведат кода.

— Ние трябва да го направим — заяви Томас. — Защото дори да се разделим, можем да поддържаме контакт помежду си.

— Но ще ни трябва резервен план, ако нещо се обърка — отбеляза Тереза.

— Определено. Миньо и Нют също знаят думите от кода — ще им кажем да ги въведат, ако с нас се случи… нали знаеш.

— Ама и това е един план… — Тереза се прозя, сякаш животът им бе най-обикновен и лишен от грижи.

— Така си е. Първо скръбниците, после въвеждаме кода и бягаме през вратата. А после ще се справим със Създателите — каквото и да е нужно за това.

— Шест думи от кода и кой знае колко скръбници. Какво според теб може да означава думата ЗЛО?

Томас се присви сякаш някой го удари в корема. Кой знае защо произнасянето на тази дума предизвика странен резонанс в ума му. И се изненада, че не се е замислял по-рано за това.

— Помниш ли табелата, за която ти разказах, че видях в лабиринта? Металната, с гравираните думи? — Сърцето на Томас заби учестено.

Тереза смръщи вежди, но после очите й блеснаха.

— Аха. Земна лига за отбрана: отдел за експериментиране на гибелната зона. ЗЛО. ЗЛО е добро — това пък бях написала на ръката си. Какво ли значи?

— Нямам представа. Тъкмо това ме плаши. Не знам дали не си пъхаме сами главите в торбата.

— Хората са наясно с какво се захващат. — Тереза го хвана за ръката. — Нямаме какво да губим, нали не си забравил?

Томас кимна бавно.

— Няма какво да губим — повтори той.

Малко преди времето за затварянето на вратите Пържитиган раздаде последно ядене. Настроението на вечеря бе мрачно и потиснато. Томас седеше до Чък и бодеше механично с вилица в храната си.

— Томас — заговори го момчето. — Аз на кого съм кръстен?

Томас поклати смаяно глава. Седи тук, не знае дали ще доживее до сутринта, а пита чие е името, което са му дали.

— Не зная, може би на Дарвин? Онзи пич, който е измислил еволюцията.

— Сигурно никой не му е казвал „пич” досега. — Чък отхапа залък и продължи с пълна уста. — Знаеш ли, никак не ме е страх. Друго беше предните две нощи, докато седяхме вътре и чакахме скръбниците да дойдат. Сега ние сме активната страна, поне ще се опитаме. Пък и нали…

— Нали какво? — попита Томас, когато малчуганът неочаквано млъкна.

— Нали всички казват, че ще убият само един от нас. Може да ти звучи егоистично, но ми дава надежда. Поне повечето ще оживеят. Един си отива, останалите оцеляват. По-добре, отколкото да загинем всички.

Беше гадно да разчиташ да оцелееш, защото друг ще умре, но такъв бе животът. Създателите знаеха за техния план — биха могли да променят програмата на скръбниците. Дори лъжливата надежда бе за предпочитане пред безнадеждността.

— Може би ще успеем — каза Томас. — Ако всички се бием заедно.

— Наистина ли го мислиш — попита Чък, — или само се опитваш да ми вдъхнеш увереност?

— Можем да го направим — повтори Томас и дояде последната хапка. Никога досега не се бе чувствал по-голям лъжец. Някои от момчетата тук може би щяха да загинат. Бе готов да направи всичко по силите си Чък да не е сред тях. Нито пък Тереза. — Не забравяй какво ти обещах.

Чък се намръщи.

— Голяма работа. Нали чувам какъв може да е светът отвън.

— И така да е, може да намерим хора, които да се грижат за нас. Ще видиш.

— Не искам да мисля за това сега — каза Чък и се надигна. — Измъкни ме от лабиринта и аз ще съм един щастлив пич.

— Съгласен — ухили се Томас.

Някаква суматоха по другите маси привлече вниманието му. Нют и Алби събираха езерните и съобщаваха на всички, че е време да тръгват. Алби изглеждаше съвсем нормален, но Томас не спираше да се притеснява за състоянието му. Кой знае какво можеше да направи в следващия миг.